Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
В помещението имаше десетина сити, до един мъже, доколкото можа да прецени Саймън. Неколцина седяха кротко пред други двама, седнали на висок камък. Единият държеше подобен на флейта инструмент, а другият пееше; музиката се стори на Саймън толкова странна, че минаха няколко секунди, преди да разграничи гласа от звука на флейтата, както и шума на водопада от двете. Но нежната мелодия докосна болезнено сърцето му и в същия момент той усети и как настръхва от нея.
Онези, които не бяха се скупчили около музикантите, разговаряха кротко или се бяха проснали по гръб, вторачени нагоре, сякаш погледите им проникваха през каменната твърд на хълма чак до нощното небе. Някои погледнаха бегло към пленниците на входа, но го направиха по начина, както се стори на Саймън, по който заслушан в интересна история човек обръща глава към прокрадваща се край него котка.
Изумени от гледката, той и спътниците му се пулеха невярващо. Водачът им се запъти към дъното на помещението, където други двама бяха застанали един срещу друг до висока маса от плосък лъскав бял камък. И двамата се бяха втренчили напрегнато в нещо на масата. Ситът спря на известно разстояние от тях, сякаш очакваше да го привикат.
Ситът, който бе с гръб към тях, беше облечен в красив жакет в листнозелено с висока яка и носеше панталони и високи ботуши в същия цвят. Дългата му сплетена коса беше по-огненочервена дори от косата на Саймън, а ръцете, които местеха нещо по масата, проблясваха от пръстени. Този срещу него бе облечен в широка бяла роба, омотана около покритите му с гривни ръце, а косата му имаше синкав оттенък. На едното му ухо висеше лъскаво черно гарваново перо. Неочаквано той оголи зъби и каза нещо на червенокосия, след което протегна ръка и плъзна някакъв предмет напред. Саймън го загледа още по-напрегнато и примигна.
Това беше ситът, когото бе спасил от капана. Беше сигурен.
— Това е той! — възбудено пошепна младежът на Бинабик. — Стрелата е негова!
В същия момент пазачът им пристъпи към масата и този, когото Саймън позна, вдигна поглед. Пазачът му каза нещо, но облеченият в бялата роба само хвърли бегъл поглед към затворниците и махна пренебрежително с ръка, съсредоточавайки се отново върху онова, което Саймън най-после реши, че е или някаква карта, или игра. Червенокосият му партньор изобщо не се обърна. След миг пазачът им се върна при тях.
— Трябва да почакате, докато господарят Джирики приключи. — Той се втренчи с безизразните си очи в Саймън. — Тъй като стрелата е твоя, мога да те развържа. Другите не.
Саймън, само на хвърлей камък от онзи, който бе демонстрирал снизхождение, но не му бе оказал внимание, изпита желание да се втурне напред и да застане пред сита в бялата роба. Усетил намерението му, Бинабик го сбута предупредително.
— Щом другите трябва да останат вързани, и аз оставам — отвърна накрая Саймън.
За пръв път му се стори, че върху лицето на пазача им се появи неочакван израз на притеснение.
— Наистина е Бяла стрела — каза водачът. — Няма да те затворят, освен ако не се докаже, че си я придобил с непочтени средства, но спътниците ти не мога да освободя.
— Тогава оставам вързан — отвърна категорично Саймън.
Ситът го изгледа за миг, след което спусна клепачи и примигна като влечуго. После го погледна отново; усмихваше се някак тъжно.
— Така трябва да е — каза той. — Не обичам да завързвам притежател на стаджа аме, но не виждам друга възможност. Моя ще е отговорността дали постъпвам правилно, или не.
И необяснимо защо приведе почтително глава, без да откъсва ясните си очи от Саймън.
— Майка ми ме е нарекла Ан’най — добави той.
Саймън не каза нищо, докато не усети Бинабик да го настъпва по крака.
— О! — възкликна той. — Аз съм… майка ми ме е нарекла Саймън… всъщност Сеоман. — И като видя, че ситът кима удовлетворено, светкавично добави: — А това са моите спътници — Бинабик от Ийканук, Хейстън и Гримрик от Еркинланд и Слудиг от Римърсгард.
Може би, щом като ситът придаваше такава важност на размяната на имената, това принудително представяне щеше да му помогне да спаси спътниците си.
Ан’най пак кимна почтително, отдалечи се и застана до каменната маса. Останалите пазачи оказаха изненадващо любезна помощ на завързаните да седнат и се разпръснаха из пещерата.
Саймън и спътниците му си зашепнаха: говореха тихо по-скоро заради странната, извиваща се мелодия, отколкото заради ситуацията, в която се намираха.