Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Чакай — каза той. — Трябва да чакаме.
Следващият беше Хейстън — мърмореше и ругаеше. На двамата сити се наложи да измъкнат едрото му тяло като коркова тапа от шише с вино. Бинабик го следваше по петите — за чевръстия трол не бе проблем да се движи плътно след еркинландеца. Скоро се появиха и Слудиг и Гримрик. Останалите трима сити се изкатериха ловко след тях.
Щом последният от Светлоликите се измъкна от тунела, тръгнаха отново — минаха през процепа в скалата и по някакъв къс коридор, след който най-после можеха да се изправят в цял ръст. Блещукащите в нишите по стените фенери от млечно златист кристал и стъкло приглушаваха сиянието от отвора в дъното на помещението и те го забелязаха чак когато се приближиха до него. Един от ситите пристъпи към закачената пред него тъмна завеса и извика. Миг след това двама сити изскочиха иззад завесата. Държаха мечове от някакъв тъмен метал. Застанаха бдително, без да показват нито изненада, нито любопитство.
— Ще ви завържем ръцете — каза водачът.
Щом произнесе тези думи, останалите сити измъкнаха изпод дрехите си кълбета блестящ черен ширит.
Слудиг отстъпи крачка назад и блъсна един от пазачите, който само изсъска.
— Не — каза със заплашителен глас римърът. — Никой не може да ме върже против волята ми.
— Нито пък мен — добави Хейстън.
— Не ставайте глупаци — прекъсна ги Саймън и пристъпи напред, протегнал кръстосани китки. — Имаме шанс да се измъкнем, но не и ако подхванете битка.
— Саймън е прав — подкрепи го Бинабик. — Аз също ще им разреша да ме вържат. Нямате капка разум, ако не сторите същото. Бялата стрела на Саймън е истинска. Само затова все още не са ни убили, а ни доведоха тук.
— Но как можем да… — почна Слудиг.
— Освен това — сряза го Бинабик — как предлагате да действаме? Дори да се справите с тези тук и с останалите, които по всяка вероятност са зад тези стени, после какво? Ако се пързулнете надолу по тунела, неминуемо ще попаднете на Куантака, която чака на изхода. Толкова ще я изплашите, че едва ли ще имате възможност да й дадете да разбере, че не сте врагове.
Слудиг погледна сърдито трола, после се усмихна едва забележимо.
— Пак печелиш, троле.
И протегна ръце напред.
Черният ширит беше хладен и люспест като змийска кожа, но еластичен като кожен ремък. Щом му надянаха примката, Саймън изпита усещането, че великан сграбчва ръцете му. Когато ситите приключиха с връзването, ги поведоха към покритата със завеса врата.
Когато се опитваше да си го спомни по-късно, на Саймън му се струваше, че бяха прекрачили през облаците, за да попаднат в някакво бляскаво сияйно пространство, намиращо се в непосредствена близост до слънцето. След мрачната снежна пустош и тесните тунели, сякаш бяха попаднали насред необузданото пиршество на празника на Деветия ден след Осемте безрадостни дни.
Ярката светлина струеше от всички страни. Залата бе с височина по-малко от два човешки боя, но много обширна. По стените се виеха сплетени корени. В един ъгъл на трийсетина крачки от тях в гладко каменно корито проблясваше вода, която се извиваше като дъга и се спускаше с плясък в естествено издълбан в скалата басейн. Нежният й звук се сливаше със странната, неуловима мелодия, която изпълваше пещерата.
Навсякъде имаше фенери, подобни на онези в каменния коридор — обливаха пещерата с жълтеникави, с цвят на слонова кост, бледосини и розови светлини и оцветяваха каменните стени в стотици различни оттенъци. В центъра на пещерата, до брега на накъдреното от вълнички езерце, подскачаше буен огън: пушекът изчезваше в цепнатината над него.
— Елисия, Майко на свещения Ейдон — прошепна със страхопочитание Слудиг.
— Не знаех, че тук има заешка дупка — изсумтя Гримрик, — в която са си направили цял замък.