Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Сега първо аз, после количката — каза той. — На път си да изучиш принципа на скрипеца, Кристабел. Използвах го, за да смъкна вече много неща, но с твоята помощ ще ми е много по-лесно.
Той дръпна въжето, за да вдигне съсухреното си тяло от количката, после го завърза на примка под мишниците си и с помощта на Кристабел се придвижи към дупката. Тя го държеше да не падне настрани, докато той бавно оставяше въжето да се плъзга между пръстите му. Измина съвсем малко разстояние, преди въжето да спре да мърда.
— Видя ли? Не е далече.
Тя се надвеси над кладенеца. Смешно малко квадратно фенерче лежеше на пода на циментовия тунел и хвърляше червена светлина върху всичко. Господин Селърс седеше до него на пода, краката му бяха свити. Ако тя имаше чадър, можеше да се протегне надолу и да го убоде. Той разхлаби въжето около кръста си и се освободи от него, без да развързва възела.
— Да се надяваме, че аз съм единственият човек, който знае за това — и устните му се разляха в усмивка. — Тези тунели за спешни случаи не са използвани от петдесет години. Това е още преди да са били родени дори майка ти и баща ти. Сега количката — и метна примката на въжето към Кристабел. — Ще ти кажа как да го вържеш. Когато тя прикрепи въжето, господин Селърс дръпна силно. Малкото метално нещо на дървото изскърца, но в началото количката не помръдна. Кристабел я бутна, но тя само се търколи настрани. Господин Селърс дръпна отново, но този път се надигна от пода така, че цялата му тежест да падне върху въжето. Клонът се огъна, ала количката се издигна съвсем малко над земята. Кристабел я насочи към дупката, след което господин Селърс остави въжето меко да се плъзне между пръстите му и количката се удари о пода на тунела. Господин Селърс се отпусна в количката, после върза двата края на въжето към облегалките й и каза:
— Отдръпни се, Кристабел.
Щом тя го стори, той отпусна пръсти върху облегалката и количката тръгна. Когато въжето се изопна, клонът се огъна съвсем. Господин Селърс замърда пръстите си малко по-бързо. Дъното на количката му изглеждаше като залепнало за пода на тунела и за първи път тя издаде тих звук като мъркане на котка. Нещо направи пук! Клонът отскочи и въжето падна в тунела.
— А, хубаво. Скрипецът слезе с него. Това беше единственото нещо, за което още се притеснявах. Господин Селърс вдигна поглед към нея. На червеникавата светлина изглеждаше като нещо от призрачната къща за Вси светии по мрежата. — Оттук ще се оправя — усмихна се той. Сви едната си ръка пред себе си и сведе глава, сякаш тя беше кралицата на видрите. — „Ние които все още се трудим… Уморени от световните империи, ние ти се покланяме…“ Пак Йейтс. Сега не забравяй да сложиш новите си Приказни очила след училище. И помни — много внимавай за коли. — Той се засмя. — Най-сетне смятам да извлека някаква полза от това. — Лицето му стана сериозно и той предупредително вдигна пръст. — Внимавай много, много. Направи всичко точно както ти казах. Можеш ли да си спомниш цялото стихотворение?
Кристабел кимна.
— Добре. Не забравяй да почакаш, докато изгасят уличното осветление. — Той поклати глава. — И като си помисля как се стигна дотук — че трябваше насила да ме докарат до такъв край! Ти си моят партньор в престъплението, Кристабел. Някой ден се надявам да мога да ти обясня колко важни неща правиш — и вдигна уродливата си ръка. — Бъди послушна. Внимавай!
— Няма ли да ви е страх там долу?
— Не. Може да не стигна много далече, но ще съм свободен — и това е повече, отколкото можех да кажа дълго време. Сега върви, малка Кристабел. Все пак скоро трябва да се прибереш вкъщи.
Тя му махна за сбогом. После, докато господин Селърс й помагаше отдолу, придърпа металната плоча пак над дупката, разгъна тревата и я нагласи на мястото й.
Та ето първо що да сториш ти: под мивката сапуна пак сложи…
Отнесе сапуна със себе си в къщата и го сложи под мивката — точно както в стихотворението, на което я беше научил господин Селърс. Продължаваше да си повтаря римичките отново и отново — имаше толкова неща, за които да мисли, че се страхуваше да не сбърка нещо.
Купчината мръсни, миризливи дрехи се намираха в легена под мивката точно както й беше казал старецът. Измъкна ги, както и малкото пластмасово нещо до тях, после мина през другата кухненска врата и влезе в гаража. Там имаше достатъчно светлина, идваща през прозореца над вратата, за да види колата, кадилака на господин Селърс, скрит в сенките като огромно животно. Много й се искаше да включи осветлението точно както й се искаше и в кухнята — след като господин Селърс си беше отишъл, къщата изглеждаше още по-мрачна и странна от нейната, — но стихотворението не позволяваше: