Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Иван се настани отсреща, изхлузи се от якето и го остави да провисне на облегалката. Димитър почеса небръснати бузи.
— Чакам да видя — обясни той — как че тръгне парното с новио кюмур… А — сети се, — френецът кам го, бе? Арно въртя лопатата днеска.
— ?
— С него прибра’аме въглищата. Тъкмо ги докараха.
— До София е сигурно. Що?
— Ааа, добре. Оправя се, нали?
— Криво-ляво.
— Снощи. За вечеря. Между другото — пекох риба, ама ти нали скиташ, нема те никакъв — яж ми опинците сега… Та значи, на вечеря. Пущах му музика — оня ти Янис на кака ти, Вангелис, Демис Русос, некви стари неща, готини, рокаджийски — мръщи се. Найдох Ковърдейл и Пейдж, пущих му Оскар Бентън и Форинър — нъцки. Извадих му Жо Дасен, Азнавур и Едит Пиаф — па се мръщи. Не щеш ли, валя се туканка една касетка с македонски — заслуша се, чак спре да дъвче… Той май разбира, а?
— Ъм… Нищо чудно. Познаваме се отдавна.
— Я кво се стегна. Екстра се погаждаме с него. Я на шопски, он на френски… Ванка?
— Ъ?
— Да те питам нещо.
Подпря брадичка с юмрук и кимна — давай, целият съм внимание. Но бате Митко се бавеше. Най-сетне поклати глава и с удоволствие измърмори:
— Море какъв хаймана беше… Освестил си се. Възмъжал. Пораснал.
— Същото ми го каза и леля. Обаче по-мило. Без „хаймана“.
— Че лъжа ли?… За друго ми беше приказката…
— Давай де.
— Търсил ли си Искра? По телефона, в смисъл — обаждал ли си се… пфу, че си оплетем езико… А?
Иван скръсти ръце, без да отлепя лакти от масата:
— Защо питаш?
Веждите на бате Митьо трепнаха над очилата. Наклони глава на една страна. Разчорлените му остатъци коса над ушите хвърлиха смешни сенки върху стената.
— Когато някой отговаря по този твой начин — пръстите на мъжа помръдваха, пестейки по-широки жестове, — на практика преводът на думите е: не си ври гагата, гледай си работата или направо… на баба ти фърчилото.
Иван гледаше дланите му. Масивни, мазолести, широки като лопати, с къси дебели пръсти. Класически пример как понякога ръцете нищо не говорят за притежателя си, освен това, което той сам би желал да демонстрира. Не, не заради някаква потайност. Може би това се наричаше достойнство — истинско, неафиширано…
Обикновено Димитър криеше ръце в джобовете, стърчаха само палците — с тях жестикулираше. Иван го бе виждал да слуша някого, поизпъчил шкембе, с внимателна физиономия… като твърде често в рамките на очилата му гаснеха иронични искрици.
Елена наричаше този му поглед „даскалски“.
Сега нямаше и следа от даскалския снизходителен поглед. Мъжът го гледаше така, сякаш сериозно и спокойно очакваше мнение по въпрос за предимствата на нискооборотен дизелов двигател спрямо карбураторните автомобили, като не дърляше събеседника за незабавен отговор — даваше му време да събере мислите си. На Иван изведнъж му хрумна, че бате Митьо е един от редките екземпляри от човешката раса, които умеят да общуват, да събеседват, вместо да чакат пауза в речта на отсрещната страна, за да се включат със собствени монолози.
Интересно, забелязал ли е Алванд това? Това ли е забелязал?
Във всеки случай Димитър бе първият човек, когото неговият събрат-шаркан категорично и изцяло беше харесал.
Иван разлепи устни:
— Не… Не значи това — ухили се, вдигна рамене и разпери длани. — Просто… — Димитър многозначително кимна на следващите му думи — печеля време.
— Те цигарите са за това.
Сякаш в потвърждение бате Митко извади нова от посмачкания пакет „Мелник лайт“.
— Променила се е — равно и сдържано каза той, отпъждайки дима с лениво движение на ръката. — Обаче… мисля, че много ще ти се зарадва. И оттук риторичен въпрос в скоби: какво чакаш… — Димитър предупредително вдигна двата пръста с димящата между тях цигара.
Иван се изненада на хлапашкия си импулс да реагира и да го прекъсне. Старите навици се съживяват, помисли си с нещо, приличащо на носталгия.
— Ще ти се зарадва — повтори Димитър, криввайки голямата си глава, — независимо от каквото и да е, кеф ти минало, кеф ти бешело, забравено или помнено… Но искам да ти кажа, без така очебийно да ти е като предупреждение, що ли… променила се е. Да. Сякаш не е същата. Не мога да преценя към добре или зле. Просто май си е влязла в бреговете, които си е избрала. Животът на практика си е неин, тя си го живее, аз най-малко бива да ѝ се меся… колкото и да я мисля. Дете ми е, нали разбираш. И на сто години да стане, я ако съм жив, па че я мислим! — довърши с усмивка.
Иван му посочи пепелника с очи и двамата тихичко се засмяха.
Бате Митко тръсна внимателно пепелта, а Иван замислено придърпа пакета цигари към себе си. С дясното кутре улови търкулната към него запалка.