Градът на златната сянка

— Хубаво тогава — каза той, докато тя преглъщаше последната хапка от последната бисквитка. — Мисля, че това е всичко. Разбираш ли какво трябва да направиш? Наистина ли разбираш?

Тъй като устата й беше пълна, тя само кимна.

— Сега, трябва да го направиш само така, както ти казах. Това е много опасно. Кристабел, ако те наранят, не бих могъл да го понеса. Всъщност, ако имаше някакъв друг начин, никога не бих те въвлякъл във всичко това.

— Но аз съм ваша приятелка — каза тя, докато дъвчеше.

— Да и затова. Приятелите не се възползват от приятелството. Но това е наистина най-важното нещо, Кристабел. Ако само можеше да разбереш колко е важно… — Той млъкна. За момент тя си помисли, че може да е заспал, но жълтеникавите му очи пак се отвориха. — А! Почти бях забравил — порови той в джоба на халата си. — За тебе са.

Тя се взря в тях — не беше сигурна какво да каже.

— Но аз вече имам Приказни слънчеви очила.

— Не и такива. Трябва да вземеш тези вкъщи със себе си, когато свършим, и после да гледаш да се отървеш от другия чифт — хвърли ги някъде, където никой никога няма да ги намери. Иначе родителите ти ще искат да знаят защо имаш два чифта.

— Тези различни ли са?

Изглеждаха съвсем същите, откъдето и да ги погледнеш. Сложи си ги, но те се държаха точно като другия чифт.

— Ще видиш по-късно. Всъщност утре. Сложи си ги, след като се прибереш вкъщи от училище — в колко часа? В два ли?

Тя кимна.

— Хиляда и четиристотин часът, както казва татко.

— Добре. Сега трябва да се захващаме за работа. Но първо би ли измила тази чаша и чинията? Просто предпазна мярка — знам, че си сложи ръкавиците, но не искам да оставяме и никакви други следи, ако не е необходимо.

Когато изми чинията и чашата и ги сложи в бюфета, Кристабел откри господин Селърс в хола. Седеше толкова кротко със смешната си глава и дребното тяло, че приличаше на кукла.

— Е — каза той, — време е да вървим. Знаеш ли, тази къща ще ми липсва. Затвор е, вярно, но все пак съвсем приемлив.

Тя не знаеше какво означава по-дългата дума, така че просто се изправи.

— Ела — каза той. — В задния двор.

Кристабел трябваше да хвърли няколко клона, които вятърът беше съборил, преди да успее да помогне на господин Селърс да слезе по рампата. Уж имаше достатъчно светлина от уличната лампа, за да се вижда, но все още беше много тъмно. Растенията бяха навсякъде, дори насред полянката и в пространствата между плочките — Кристабел си помисли, че всичко изглежда така, сякаш никой не е идвал да свърши някаква работа в градината от много време. Вятърът все още духаше силно, мократа трева я удряше по глезените, докато буташе господин Селърс по поляната. Спряха в дъното й. Над тревата там висеше въже, чиито краища висяха от смешно метално нещо на клона на голям дъб.

— Тук е — и той посочи към земята. — Просто вдигни тревата и я отмести. Точно така. Сега и другата страна.

Тревата в края на поляната се нави — точно както майка й навиваше килима в трапезарията, преди да се захване с лъскането на пода. Насред пръстта, която сега се виждаше, имаше стара метална плоча с две дупки. Господин Селърс вдигна метален прът, който лежеше в края на пътеката, напъха го в една от дупките, после го свърза към ръчката на количката си и измъкна плочата, която падна на поляната с меко думкане.