Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Иван сведе глава. Чакаше.
От малка дупка в земята — обиталище на полски мишки или на смок — повя нечие смътно присъствие. Въздухът съвсем спря да се движи.
Ванко затвори очи, за да не притесни призрака, докато той придобива образ. Още жумейки, изрече:
— Втора майко? Тук съм.
Чу в ума си отговарящия му глас:
Здравей, сине.
Пред него мъжделееше сияние, очертано в силует на жена. Чертите на лицето обаче бяха далеч по-неясни от написаното върху могилната плоча. Но Иван много добре помнеше скрития сега лик. Усмихна се, макар да му се доплака. Към челото му се протегна призрачна женска ръка. Докосването бе по-леко и от погалване с крайчеца на перце, ала той го усети. Жестът говореше: недей, недей, недей…
— Вимана, който уби теб, любимия ти и другите човеци в самолета, беше унищожен тин и два колокотла преди да Премина и дойда при теб в Горната земя. Бях в ятото за възмездие. Изгорихме останките без следа, Втора майко. Сестрите проклеха душите на нефилимите. Отмъстени сте.
Благодаря, макар това да няма значение за мен.
— Нося ти избавлението.
Безплътната жена не каза „най-сетне“, макар той да чувстваше колко парадоксално и непостижимо дълго за нея — изтръгната от властта на времето — бе протекло очакването на талисмана.
Добре, мойто момче. Ти как си? Разкажи ми. Имаш ли нужда от съвет?
— Не, милата ми. Бъди спокойна. Справям се.
Порива да сподели колко би искал да я прегърне истински — нея, както и другата, физическата си майка оттатък в селското гробище — това той потисна дълбоко в себе си, защото беше излишно.
Тогава, позволяваш ли ми да надзърна в отминалия ти живот? Нали има от какво да се… зарадвам?
Призракът едва ли щеше да изпита нещо близко дори до емоция, но очевидно се нуждаеше от докосването, което би спестило устния разказ. Иван предпочиташе да ѝ говори, говори, говори… ала прощаването щеше да се проточи… навярно до заранта. И кой ли знае, освен мъртвите, колко мъчително може да бъде пребиваването в измеренията на живите, след като вече си умрял, но се е наложило да се задържиш за изпълнение на дълга си докрай.
С готовност прие молбата ѝ.
— Разбира се, Втора майко.
Отвори съзнанието си и остана в това състояние, без всякаква мисъл в главата. Разбра, че призрачната жена се оттегля, без дори да е усетил навлизането ѝ. Чувството му за време автоматично го уведоми, че са изминали седем удара на сърцето.
Радвам се за теб, сине. Навярно този път се намерихте.
Той се усмихна, пое си дълбоко дъх.
— Прости ме… — изрече едва-едва змеят.
Нивга не съм ти била обидена, рожбо. Ти тръгна грешно, ала сполучи. Спокойна съм вече.
Сетне и двамата помълчаха.
Мъждукащата фигура трептеше подобно на пара, издишвана през устата в хладината на есенен ден.
Подир бавна минута призракът промълви:
Остави талисмана. Иди… и нека Слънце да е с теб. Бъди щастлив, лети високо, сине.
— Ще бъда, Втора майко. Сбогом.
Наведе се и пред прозирните нозе на силуета постави дребния предмет, затоплен в стиснатата длан. А после, без да се оглежда, започна бързо да се спуска. Сто и петдесетте метра до шосето измина с твърда крачка, но щом стъпи на моста, Иван се обърна и подпря тяло на парапета.
На върха на могилата вече нищо не мъжделееше. Не заради делящото разстояние. Знаеше, че призракът е изчезнал — този път завинаги. Душата ѝ бе откопчена, освободена от родината на нейните предци.
Джери, Гюргя Янелска, самодива-воин от Долната земя, най-после бе получила своя вечен покой.
Иван не се върна в селото тази вечер.
Прибра се чак след като се видя с Искра на следващия ден.
Дойде си у дома по тъмно, с такси.
— Здрасти — посрещна го Димитър.
Седеше на стълбищната площадка, която наричаше „мойот кабинет“. Наистина — тук имаше маса с няколко пепелника, чашки, захарница, пакети чай и кафе. Над нея, през голям прозорец, в къщата надничаше нощта. Край стените бяха поставени къси пейки вместо столове, на стълбите към тавана се мъдреше туристически газов котлон, увенчан с чайник. Монтирането на парапети в тази част от къщата се отлагаше вече десетина години. Стопанинът държеше ръка на тръбите на парното, преценявайки температурата.
— Здрасти, бате Митьо — отвърна Иван. — Сам ли си?
— Па да. Кака ти отпраши за покупки. А може и да е на среща, казва ли ти некой… Сѐди де. Сигурно ще хване следващия рейс. Нема да ни мърмори още час и нещо — Димитър погледна часовника си.