Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Исгримнур зарови пръсти в брадата си.
— Но вятърът люшка мрежата, Джосуа. Силният вятър.
Не поясни забележката си и високата зала отново потъна в тишина.
Мъжът с кучешката маска изруга едва чуто и изплю кървава храчка върху снега. Беше сигурен, че всеки друг на негово място отдавна да е пукнал от строшените крака и сплесканите ребра, но тази мисъл не беше особено успокоителна. Благодарение на дългите години на постоянни тренировки и изтощителен труд бе успял да спаси живота си в мига, в който конят се претърколи върху него, но всичко щеше да се окаже напразно, ако не успееше да се довлече до някое закътано и сухо местенце. Още час или два на открито щяха да довършат онова, на което бе поставил началото агонизиращият до него кон.
Ужасните сити — тяхната неочаквана намеса беше истинска изненада — минаха с пленниците си на няколко метра от мястото, където лежеше скрит под десетсантиметрова снежна покривка. Той събра всичките си запаси от сила и смелост да остане неподвижен, докато Бледоликите оглеждаха околността. Сигурно решиха, че е изпълзял настрани и е умрял — на което се беше надявал, естествено, — и след минутка продължиха по пътя си.
Сви се треперейки на кълбо в снежната ямичка, която си бе изкопал за прикритие, и засъбира сили за следващото движение. Единствената му надежда беше да се добере обратно до Хейтстед, където би трябвало да го очакват двамина от хората му. Прокле се сто пъти, че се бе доверил на дебелаците на Скали — впиянчени плячкаджии и насилници на жени, неспособни да лъснат ботушите му дори. Само да не беше пращал своите с друга задача.
Тръсна глава, за да се отърве от въртящите се в кръг потрепващи точици светлина, които плуваха на фона на смрачаващото се небе, след което сви напуканите си устни. От озъбената кучешка муцуна неочаквано прозвуча бухане на бухал. Докато чакаше, направи нов безуспешен опит да се надигне — дори да запълзи. Безсмислено: и двата му крака бяха в окаяно състояние. Превъзмогвайки болката в натрошените си ребра, той протегна ръце, за да се изтегли малко по-близо към дърветата, след което спря, проснат задъхан и неподвижен.
Миг по-късно усети горещ полъх и надигна глава. Черната муцуна на шлема му се бе удвоила, сякаш отразена в някакво причудливо огледало, и само на сантиметри от него се хилеше някаква бяла муцуна.
— Нику’а — изстена той на съвсем различен език от родния му черен римърски. — Ела тук, Удун да те порази! Ела!
Огромното куче пристъпи крачка напред и се извиси над ранения си господар.
— Стой — продължи мъжът и протегна силните си ръце, за да сграбчи белия кожен нашийник. — Тегли!
И миг по-късно замуча от болка, когато кучето започна да го тегли, но не пускаше, стиснал зъби и облещил очи зад кучешката маска на шлема. Изпаднал почти в безсъзнание от жестоката, разкъсваща болка, докато кучето го влачеше в снега, той не отпускаше хватката си, докато не стигна прикритието на един гъсталак. Чак тогава се отпусна и потъна в болезнен мрак.
Когато се свести, сивото небе беше още по-навъсено, а вятърът го бе завил с тънко снежно одеяло. Нику’а продължаваше да чака, равнодушно и без да трепне на студа, въпреки късата си козина, сякаш се излежаваше пред напалена камина. Проснатият на земята мъж не се изненада: отлично познаваше вкочанените черни бърлоги на Стормспайк и знаеше как са отгледани тези зверове. Загледан в червената морда и кривите зъби на Нику’а, както и в тънките цепки на очите му, сякаш капки от някаква млечнобяла отрова, той отново изпита благодарност, че именно той бе тръгнал подир кучетата, а не обратното.
Свали шлема — не без усилия, тъй като се бе сплескал при падането — и го сложи на снега. С ножа наряза черната си пелерина на дълги ивици; малко по-късно се захвана с изтощителното нарязване на няколко тънки дръвчета. Болките в ребрата бяха ужасяващи, но той стискаше зъби и не спираше. Имаше две превъзходни причини да оживее: дългът да съобщи на господарите си за неочакваното нападение на ситите и собственото си неимоверно желание да си отмъсти на тази сган, която му се бе изпречвала безброй пъти.
Когато най-после приключи с рязането, бледото око на луната вече надничаше с любопитство между върхарите на дърветата. Завърза с ивиците от пелерината няколко по-къси парчета на краката си като шини; след това, изпънал неподвижните си крака, привърза здраво последните къси за двете най-дълги. Като ги държеше внимателно, отново сграбчи нашийника на Нику’а и огромното белезникаво, с цвят на труп куче го изправи. Той се олюля, но успя да нагласи импровизираните патерици под мишниците си.