Диамантен меч, дървен меч [bg]

Погребаното чудовище отново замръзна в мъртвешкия си сън.

И сега, неволно принудена отново да обърне към него вътрешния си взор, Клара различи, че подът на втората камера е застлан с кости. Костите бяха човешки.

Тя не успя да се учуди, защото не познаваше добре историята на този свят, не беше чувала за Изхода и битката на Брега на черепите. Затова и не си даде сметка какво забележително откритие е направила.

Човешки кости в древна гробница, по-древна от елфите, Дану и останалите народи.

Единственото, което й хрумна, бе, че вероятно маговете от седемте ордени биха я отрупали с почести. Дори заради това, че толкова дълго време не са забелязвали могилата.

- Добре - разлепи устни Клара. - Тук ли ще преговаряме?

- Откровено казано - с насмешка рече козокракият и лицето му се изкриви в маска на ловък панаирджийски клоун, - бих предпочел да побеседваме долу... до саркофага. За всеки случай.

- Да бяхте постъпили като миналия път тогава - сдържано отвърна Клара. - Сега съм дошла да преговарям, не да се дуелирам.

- Но си въоръжена до зъби.

- И тогава бях въоръжена. Това не ви спря.

- Добре, Клара - неприятно, почти похотливо се ухили козокракият, сякаш отстъпваше подир дълга препирня, великодушен като преял барон. - Ще си поприказваме тук. Дръж си железата. Отиват ти. Но искам да разбереш, че употреба на бойна магия тук е... ъъъ... да речем, неуместна.

- Това го разбрах - надменно отвърна Клара. - Нататък?

- Нататък си ти, уважаема. Носиш ли ни отговора на вашия съвет?

- Да. Искаме три дни, за да обсъдим всичко най-обстойно и внимателно. Това се налага, понеже нямаме един-единствен управник, а традицията не ни позволява да вземаме решения, изхождайки от твърде мъгляви и непроверени свидетелства...

- Мъгляво свидетелство ли е тази могила? - светски я прекъсна пратеникът на Тварите от Тъмата. - Или непроверен свидетел си ти?

- Зарежи риториката - грубо изръмжа Клара, като реши, че няма да е зле да се престори на припряна. - Не съм измислила аз обичаите на Долината.

- О, не се засягай - лекомислено развя наметало козокракият, но продължи сурово и внушително: - Но трябва да си напълно наясно, че нищо не може да ни спре. Ние сме Строители на Пътя.

Дългът е над всичко. Този свят вече е наш. Нека избегнем войната, която ще бъде дълга и кървава... Вие сте стотици, а ние... колкото и от нас да загинат, никога няма да сме в недостиг, за да изпълним Върховния си дълг и смисъл на съществуване. Ние се възраждаме отново и отново. За да довършим Пътя.

- След което? - подхвърли Клара.

- След което ще се завърнем в породилото Лоното. Ще настъпи краят на времената, целта ще бъде постигната. Отново ще станем единни - отвърна с нещо, подобно на вдъхновение козокракият. - Клара, вие случайно се озовахте на пътя ни. С вас си приличаме. Усмивката ти би могла да е лишена от тази ирония, уважаема. И вие, и ние принадлежим към висшите раси. Сблъсъкът помежду ни е излишен. И нежелан, поне от наша страна. Ние не сме бойци поначало. Ние строим Пътя.