Диамантен меч, дървен меч [bg]

Подир деветте слоя дървени трупи - скъпоценно дърво, едно от свещените за горските племена, Клара не си даде труда да си припомня наименованието - съзнанието й се натъкна на пласт натрошен бял камък. В него бяха пръснати парчета кехлибар, зареден със парализиращи магическото зрение и усет заклинания. Охо. Рядко срещана практика. Но пък... никакъв полъх на заровено имане...

Тя почувства празнотата на погребалната камера. Студен, застоял от векове въздух. И нищо. Празна кухина. Плячкосана?

Ами! Винаги е била такава. Хм, интересно.

Без да обръща внимание на мигрената от защитния слой,

Клара проучи камерата педя по педя. Нищо. Още веднъж., аха.

Едва доловимо петно на маскиран проход, който през лъкатушещ тесен тунел, сякаш изровен от пияна къртица, водеше още по-надълбоко. Вълшебницата предпазливо проникваше духом навътре.

Още една камера. Каменен саркофаг. Изпита леко разочарование. Горната камера бе фалшива - за заблуда на иманярите. Нима там лежат мощи на обикновено смъртно същество?

Опита се да надникне в изсечения от гранит ковчег...

Сякаш някой я зашлеви с нажежена рицарска ръкавица през лицето. Догади й се. Отдръпна се.

Създанието вътре будеше ужас и отвращение. А и... наистина ли бе мъртво?

Доколкото можеше да си го представи, то не приличаше на нищо познато. Разбира се, по нищо не приличаше на човек, освен по двата крака, което предполагаше че върви изправено на тях. Самите крака като че ли бяха подобни на кози. А торсът нагоре...

Клара отново едва не повърна.

Бе туловище на жзашпаупат.

Вълшебницата изхълца, студена пот изби по слепоочията й. Разбра, че нещата наистина са страшни. Долината никога преди не се беше изправяла срещу подобен противник.

Ледено опарване - от още по-голяма дълбочина към втората камера идеше някой. Пратениците на тварите. Клара светкавично се изтегли назад и няколкото останали минути, преди парламентьорите да се изнижат от долмена, употреби, за да се успокои - поне външно.

Отново бяха трима. Клара разпозна козокракия, който бе говорил с нея предишния път. За двамата му спътника -изчадията-морски котки, които тутакси се втренчиха в нея с неподвижни рибешки очи - не беше сигурна дали са същите.

Козокракият беше наметнат с черночервен плащ, някак твърде параден и показен.

"Конте - враждебно си помисли тя. - Накиприл се като за бал... И оръжие не носи. Сега ще почне да се лигави колко ми се доверява, а аз, кучката мнителна, подрънквам на какво ли не и нищо от дрънкалцата не мяза на прибори за хранене..."