Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Първо беше много тъмно, после не беше. Една светлина ту святкаше, ту угасваше. Кристабел се претърколи в леглото. Светлината идваше от Приказните очила на килима до гардероба й. Стъклата примигваха, след това угаснаха един — два пъти и тогава тя си спомни.
Надигна се в леглото — сърцето й тупкаше ли, тупкаше. Беше заспала! Точно когато не искаше! Махна над часовника и цифрите изникнаха на тавана: 02:43. Късно!
Кристабел отметна завивките, измъкна се от леглото и посегна към Приказните очила.
— Значи искаш да знаеш колко е часът? — кресна чичо Джингъл. Одеялото, което случайно беше паднало върху устата му, заглушаваше гласа му, но той пак й прозвуча като най-силния звук, който някога беше чувала. Кристабел изпищя, дръпна одеялото и размаха ръце пред очите му, преди да изкрещи колко е часът. Приклекна в мрака и се ослуша — очакваше всеки миг да чуе как майка й и баща й стават. Тишина.
Изчака още малко просто за да се увери, после пропълзя по пода до мигащите очила. Сложи си ги и видя думите „КРИСТАБЕЛ, ИМАМ НУЖДА ОТ ТЕБЕ“, които се повтаряха отново и отново. Включи и изключи очилата, както господин Селърс й беше казал да направи последния път, но думите „КРИСТАБЕЛ, ИМАМ НУЖДА ОТ ТЕБЕ“ продължаваха да се нижат пред очите й. Тя се облече и се обу — дрехите и обувките беше скрила под леглото, — извади палтото си от гардероба, бавно, за да не се разтракат закачалките, отвори вратата на спалнята и излезе на пръсти в коридора. Вратата на родителите й беше открехната и Кристабел мина покрай нея възможно най-тихичко. Баща й хъркаше — шшшххх, хъррр, шшшххх, хъррр — също като господин Дедиуайнър. Мама не издаваше никакъв звук, но Кристабел беше сигурна, че я вижда — спяща буца от другата страна на татко. Смешно беше колко различна е къщата нощем, на тъмно. Изглеждаше по-голяма и много-много по-страшна, сякаш когато всички си легнеха, тя се превръщаше в съвсем друга къща. Ами ако някакви непознати живееха в къщата й, зачуди се тя изведнъж, цяло семейство, обаче нощни хора, които се прибират чак след като Кристабел и нейните майка и татко си легнат? Ужасна мисъл.
Нещо прошумоля и тупна. Тя толкова се уплаши, че я полазиха студени тръпки. Замръзна на място като зайчето, което беше видяла в един филм за дивата природа, докато ястребът кръжеше горе в небето. За миг дори си помисли, че сигурно са нощните хора, че някакъв грамадански мъж, ядосан татко — но не нейният татко — може изведнъж да изскочи от някой тъмен ъгъл и да кресне:
— Кое е това лошо момиченце?
Но после пак чу шума и разбра, че просто вятърът клати капаците на прозореца. Пое си дълбоко дъх и се втурна през ширналата се всекидневна.
Когато се добра до кухнята, където през прозорците светеше улична лампа и всичко изглеждаше смешно, като разтеглено, трябваше да спре и да се замисли усилено, за да си спомни кода на алармата: мама я беше научила, така че да може да влезе, когато е много-много спешно. Кристабел знаеше, че да излезе в 02:43 през нощта, не е точно много-много спешният случай, който имаше предвид майка й — всъщност това беше кажи-речи най-лошото лошо нещо, което Кристабел можеше да си представи, че прави, — но беше обещала на господин Селърс, така че нямаше как. Но ако дойдеха някакви лоши хора точно когато алармата е изключена и хванеха и вържеха мама и татко? Тя щеше да е виновна.
Въведе кода и постави дланта си на пластината. Светлината отгоре се промени от червена на зелена. Кристабел отвори вратата, после реши пак да включи алармата, за да не могат да влязат крадци. След това пристъпи навън, на студения вятър.
Улицата беше пуста — денем никога не беше толкова пуста. Дърветата размахваха клони, сякаш бяха ядосани, и никоя къща не светеше. Тя се поколеба. Беше страшно, но по някакъв начин беше и прекрасно, вълнуващо и голямо, сякаш цялата база беше играчка, предназначена само за нея. Закопча внимателно палтото си, после притича през полянката и леко се подхлъзна на мократа трева. Кристабел прекоси улицата възможно най-бързо, защото вече закъсняваше. Щом отмина уличната лампа, сянката й беше огромна, а след това се скъсяваше все повече и повече, докато се появи отново пак толкова огромна, но зад нея, щом стигна до следващата лампа. Зави по „Уиндикот“, после — по „Стилуел“, краката й шляпаха — шляп-шляп-шляп! — по тротоара. Някъде излая куче. Тя скочи от тротоара право насред платното, смаяна, че може да върви по него, без да й се налага да се оглежда за коли. Нощем всичко беше друго!