Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Алванд послушно отвори първия учебник и погледът му освети страниците. Иван се изтегна на походното легло с ръце на тила.
Само след десетина минути скочи, докосна другаря си по рамото, на което Алванд просто кимна.
3.
Гробището се намираше извън селото, край асфалтиран път, който се катереше нагоре към ливадите за паша. Същото шосе водеше към поделение на Строителни войски.
Гледано оттук, селото се постилаше като черга върху полегато стълбище. Цял ден във въздуха висеше мъглива мараня, Стара планина съвсем се губеше, а Витоша бе плоска — сякаш изрязана от сивкавосин картон. Залезът позволяваше да се гледа гърбицата на планината не повече от няколко мига, преди очите да се насълзят.
Силуетите на недалечната столица бяха мъничко по-релефни. Някъде там слънцето хвърляше случаен отблясък в прозорец или върху покрив от ламарина. Чернеещо ято врани отлиташе от жиците на далекопровод.
Гробищният парк се бе разширил. Новите кръстове и надгробни плочи още не бяха обсебени от храсталаците на забравата. Старата част пък обратно — на места бе почти недостъпна. Сливи, круши, лески и шипки — одрипавели от есента, ала израсли нагъсто — се скланяха над покойните. Множество гробове бяха занемарени. Край могили се разпиляваха отдавна увехнали цветя и венци.
Иван бързо намери парцела, който търсеше. Краката сами го водеха.
Загледа се продължително в съседния паметник.
†
Иван Владимиров
Чакмаков
1964–1989
Сви рамене, но някак странно и неестествено. Сетне се обърна към другия гроб, при чийто покойник беше дошъл. Личеше, че тук скоро е плевено и метено. От овала на порцеланова снимка се усмихваше симпатично женско лице. Над него сплиташе клонки голям розов храст, сега само бодли. Духаше вятър и свиреше в жиците.
Валентина Митева Йорданова, 1941–1982.
Приседна.
— Честит рожден ден… мамо — промълви едва чуто, докато вадеше от пазвата си тънка восъчна свещичка.
Притвори очи и духна крайчеца ѝ.
Сетне я забоде в пръстта и прикри с длан лумналото от дъха му пламъче.
— Дойдох… мамо.
Мама Валентина не можеше да отговори. Знаеше ли тя, че детето ѝ наистина я бе отнесло на Луната? В аномалното си сърце, голямо колкото кошница. Сега то биеше равно, ала в нечовешки тритактен ритъм.
Напоителният канал, който се намираше над гробището, започваше от язовира в другия край на селото и стигаше до нивите на съседното село, зад хребета на планината. Нестръмните му брегове носеха останки от бетонна облицовка. Коритото бе пресъхнало и Иван се спусна на дъното.
Ставаше все по-тъмно, звездите — все по-ярки. В пазвите на шипковите храсти свистеше вятър, завихряше и донасяше шумки чак до коритото, но Иван не обърна внимание. Заобикаляше дълбоки локви, подритваше какви ли не боклуци и вехтории, дори прескочи напукана външна гума от трактор.
След близо километър поспря — отпред нещо чернееше. Бяха останки от акведукт, някога по него бе текла планинска вода, за да се влее в друг канал. На по-малко от петнайсет метра нататък по шосето избуча лека кола, фаровете очертаха мост с поразкривен на места парапет. Иван продължи напред и излезе от канала.
Завой след моста отклоняваше шосето към планината, но покрай канала пълзеше черен път, който заобикаляше коничен хълм с гъсто обрасъл северен склон.
Вятърът стихна, когато Иван наближи могилата. На темето ѝ стърчеше бетонна колонка. Той потърси пътеката, забеляза я, но се върна малко назад — тук имаше нещо като паметна плоча. Светлината бе слаба, ала не чак да попречи на взора му да напипа изхабените букви. Иван плъзна ръка по студенеещата повърхност. Неговите очи различаваха надписа, според който хълмът бе обявен за тракийска могила, паметник на културата.
Между пръстите му заиграха разряди статично електричество, камъкът ги попи.
Той постоя още малко, бръкна в джоба си и докосна някакъв дребен предмет. Стисна го в длан и заизкачва могилката.
Когато стигна върха, се огледа. От изток, зад просторни ливади, се издигаше обрасъл с борове склон. Близо до него одрипавели от есента тополи образуваха плътни редици покрай коларския път, точещ се успоредно на коритото на канала. На запад светеше градът. Над мотела до ханчето „Църна маца“, отвъд опитните поля на Института по генетика и още нататък, след металургичния комбинат на север, погледът отгатваше познатите очертания на Стара планина. В южна посока Витоша подпираше небосвода — сякаш беше откраднала от вечерния купол шепа звезди за полите си.