Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Ваш покорен слуга, монсеньор.
Арамис само кимна с глава, което означаваше „отлично“, допълнено от жест: „вървете напред“.
Беше прекрасна звездна вечер. Крачките на тримата мъже глухо отекваха по каменните плочи и дрънченето на ключовете, висящи на колана на надзирателя, стигаше до горните етажи на кулите, сякаш за да напомни на нещастните затворници, че свободата е извън предела на техните възможности.
Промяната, настъпила у Безмо, изглежда, засегна всички и всичко. Същият надзирател, който при първото посещение на Арамис беше толкова любопитен и настойчив с въпросите си, стана не само ням, но и безстрастен. Той вървеше с наведена глава и сякаш се боеше да чуе дори дума от разговора между Арамис и Безмо.
Така, в пълно мълчание, те стигнаха до подножието на Бертодиерата и бавно се изкачиха на втория етаж. Безмо както преди във всичко се подчиняваше на Арамис, но не проявяваше никакво особено настървение в това.
Най-после стигнаха до вратата на килията. Не се наложи надзирателят да търси ключа, защото предварително го беше приготвил. Вратата се отвори. Безмо искаше да влезе при затворника, но Арамис го спря на вратата.
— Никъде не е казано, че затворниците се изповядват в присъствието на коменданта!
Безмо се поклони и пусна пред себе си Арамис, който взе фенера от ръцете на надзирателя и влезе вътре. После с жест ги накара да затворят вратата след него.
За няколко секунди той замря, ослушваше се дали се отдалечават Безмо и надзирателят. Отдалечаващите се крачки го убедиха, че те излизат от кулата, тогава остави фенера на масата и се огледа наоколо. На кревата, покрит със зелено одеяло, също като всички други в Бастилията, само че по-ново, под широка и наполовина спусната завеса лежеше младият човек, при когото веднъж вече довеждаха Арамис.
В съответствие с правилника на затвора в килията нямаше светлина. При сигнала „Да се загаси светлината!“ той трябваше да духне свещта. Впрочем нашият затворник се намираше в особено благоприятни условия, тъй като му беше предоставена рядката привилегия да запази осветлението до сигнала. На другите затворници въобще не се даваха свещи.
До кревата, на голямо кожено кресло с извити крака, имаше нова и доста елегантна дреха. Масичка без пера, без книги, мастило и хартия самотно стоеше до прозореца. Няколко чинии с недокосната храна свидетелстваха, че затворникът едва е опитал вечерята.
Юношата, когото Арамис видя на кревата под завесата, беше закрил лицето си с ръце.
Посещението не го накара да промени позата си. Той чакаше или може би беше унесен в дрямка. Арамис запали свещта от фенера, безшумно премести креслото и се приближи до леглото със смесено чувство на уважение и любопитство.
Юношата вдигна глава и попита:
— Какво искате от мен?
— Вие сте искали духовник!
— Да.
— Болен ли сте?
— Да.
— Много ли сте болен?
Юношата впи в Арамис проницателния си поглед:
— Благодаря ви.
След минута мълчание той каза:
— Аз вече съм ви виждал.
Арамис се поклони. Студеният, лукав и властен характер беше оставил своя отпечатък върху лицето на ванския епископ и разгадан веднага от затворника, не предвещаваше нищо утешително.
— По-добре ми е! — добави той.
— Значи?
— Значи, след като се чувствам по-добре, не изпитвам предишната необходимост от духовник.
— Дори за онова, което ви съобщиха с бележката в хляба? Младият човек трепна, но преди той да отговори или да почне да отрича, Арамис продължи:
— Не се ли нуждаете от духовник, от когото ще чуете важно за вас съобщение?
— Това е друго нещо — произнесе юношата, като отново се облегна на възглавницата, — аз ви слушам.
Арамис внимателно го погледна и остана поразен от спокойното, непринудено величие на този младеж. Такова величие не може да бъде придобито, ако Господ Бог не го е вложил при раждането в сърцето и кръвта.
— Седнете, господине — каза затворникът. Арамис се поклони и седна.
— Как се чувствате в Бастилията? — попита епископът.
— Превъзходно.
— Не страдате ли?
— Не.
— За нищо ли не съжалявате?
— За нищо.
— Дори за изгубената свобода?
— Какво наричате свобода, господине? — запита затворникът с тон на човек, който се готви за борба.
— Аз наричам свобода цветята, въздуха, светлината, звездите, радостта да отидете там, където ви понесат младите ви нозе.
Младият човек се усмихна. Трудно можеше да се определи какво съдържаше тази усмивка — покорство пред съдбата или презрение.
— Вижте — каза той, — ето тук, в тази японска ваза, има две прекрасни рози, откъснати като пъпки вчера вечерта в градината на коменданта. Тази сутрин те се разтвориха и ми показаха алените си чашки. Като отваряха едно по едно листенцата си, те все повече и повече ми разкриваха съкровищницата на своето благовоние. Цялата ми стая е напоена с техния аромат. Те са по-прекрасни от всички рози на света, а розите са най-красивите цветя. Защо — погледнете ги — да жадувам за някакви други цветя, след като имам най-хубавите от тях?