Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер

Затворникът мълчеше. По горящите му очи, по бръчките, появили се на челото, и по съсредоточената поза се виждаше, че той очаква всичко, но не мълчание. Арамис прекъсна тишината.

— При първата ни среща вие ме излъгахте — упрекна го Арамис.

— Излъгал съм! — младият човек скочи от кревата с искрящи от гняв очи и Арамис неволно отстъпи.

— Исках да кажа — поклони се Арамис, — че вие скрихте от мен някои обстоятелства от вашето детство.

— Тайните на човека принадлежат на него, а не на първия срещнат, господине.

— Вярно е — Арамис се поклони още по-ниско, отколкото първия път, — това е истина, простете ми, но нима и днес за вас съм все още първият срещнат? Умолявам ви, отговорете ми, монсеньор!

Тази титла леко смути затворника, но той явно не се учуди, че към него се обърнаха по този начин.

— Аз не ви познавам, господине.

— О! Ако смеех, бих се докоснал до вашата ръка и бих я целунал.

Младият човек направи движение, сякаш искаше да протегне на Арамис ръката си, но мълнията, светнала в погледа му, тутакси угасна и той я отдръпна.

— Да целувате ръка на затворник! — възкликна той и поклати глава. — Защо?

— Защо ми казахте — попита Арамис, — че сте доволен тук? Защо ми казахте, че нищо не желаете и че към нищо не се стремите? Защо, най-после, като казвате всичко това, ми пречите да бъда на свой ред искрен докрай?

Същата мълния вече за трети път блесна в очите на младежа, но пак угасна веднага.

— Вие не ми вярвате? — каза Арамис.

— О, не, защо, господине?

— По много проста причина. Ако действително знаете всичко, което трябва да знаете, вие не трябва да се доверявате на когото и да е.

— В такъв случай не се учудвайте, че не ви се доверявам. Защото вие подозирате, че знам това, което не знам.

Арамис беше възхитен от тази толкова енергична съпротива.

— Вие ме хвърляте в отчаяние, монсеньор! — възкликна той, като тупна с ръка по креслото.

— Не ви разбирам, господине.

— Опитайте се, опитайте се да ме разберете, моля ви. Затворникът внимателно погледна Арамис.

— Струва ми се понякога — продължи епископът, — че пред мен е човекът, когото търся… а после…

— А после… този човек изчезва, така ли? — каза, усмихвайки се, затворникът. — Е, толкова по-добре.

Арамис стана.

— Монсеньор, аз решително нямам какво да кажа на човек, който се отнася към мен с такова недоверие.

— А аз — отвърна му със същия тон младежът — няма какво да кажа на човек, който не иска да разбере, че един затворник трябва да се страхува от всичко на този свят.

— Дори и от старите си приятели? О, това е прекалена предпазливост.

— От старите си приятели? Вие сте един от моите стари приятели? Вие?

— Помислете, не си ли спомняте, че някога, в същото това село, където сте израснали, като дете сте виждали…

— Известно ли ви е името на това село?

— Ноази льо Сек, монсеньор — твърдо каза Арамис.

— Продължавайте — каза младият човек, без да покаже дали потвърждава или отхвърля казаното от прелата.

— Монсеньор, ако упорито искате да продължавате тази игра, нека прекратим разговора. Дойдох наистина с намерение да ви съобщя за много неща, но и вие от своя страна трябва да изявите желание да ги научите. Преди да говорим, преди да ви открия толкова важни тайни, които пазя за себе си, аз се нуждая ако не от откровеност, то поне от известна помощ от ваша страна, ако не от доверие, то поне от известна доза симпатия. А вие сте се затворили сякаш в пълно неведение и това ме спира…