Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Да, тръгвам си.
— Колко странно се държите с мен, монсеньор! Решили сте да ме измъчвате.
— Разберете, драги господин Дьо Безмо: „Началникът или комендантът на крепостта е задължен да допусне при затворника, ако това е необходимо или го поиска самият затворник, принадлежащ към ордена духовник.“ Аз дойдох тук, вие не разбирате какво ви говоря, така че се връщам, за да кажа на онези, които са ме пратили, да ми посочат друго място.
— Как!… Вие?… — извика Безмо, гледайки към Арамис почти с ужас.
— Духовник, принадлежащ към ордена — каза епископът спокойно.
Но колкото и смирени да бяха тези думи, те разтърсиха клетия комендант като мълния, паднала до него. Безмо посиня и му се струваше, че очите на Арамис проникват в него като две нагорещени остриета право в сърцето.
— Духовник — мълвеше той, — духовник. Монсеньорът е духовник от ордена?
— Да, аз съм духовник от ордена, но ние с вас няма за какво повече да говорим, тъй като вие нямате никакво отношение към нашия орден.
— Монсеньор… аз исках само да се уверя…
— В какво сте искали да се уверите? — попита Арамис, излъчвайки с целия си вид най-дълбоко презрение.
— В нищо, монсеньор.
Безмо сниши глас и направи дълбок поклон пред прелата:
— По всяко време, на всяко място и на разположение на властващите над мен, но…
— Много добре! Така много повече ми харесвате, господин Дьо Безмо.
Арамис отново седна в креслото и протегна чашата си към Безмо, но на него ръката му толкова силно трепереше, че не можа да я напълни.
— Вие казахте „но“ — възобнови разговора Арамис.
— Но… като не съм предупреден, не можех да очаквам…
— Нима не се казва в Евангелието: „Бодърстваите, тъй като сроковете са известни само на Господа.“ А нима предписанията на ордена не гласят: „Бодърстваите, тъй като това, което аз искам, трябва да ви се иска и на вас.“ Защо не сте чакали духовник, господин Дьо Безмо?
— Защото сега сред затворниците в Бастилията няма болни. В отговор Арамис само сви рамене:
— Откъде знаете?
В този миг на прага се показа слугата на Безмо.
— Какво има? — попита Безмо.
— Господин комендант, нося ви рапорта на крепостния лекар. Безмо го прочете и като вдигна глава, учудено каза:
— Във втората Бертодиера има болен!
— А току-що твърдяхте, драги ми господин Дьо Безмо, че във вашата странноприемница всички гости са с отлично здраве — небрежно забеляза Арамис.
Той отпи глътка мускат, без да откъсне очи от Безмо. Комендантът освободи с кимване човека, който беше донесъл рапорта на лекаря, и той излезе.
— Мисля — каза Безмо, който все още не се беше успокоил, — че в цитирания от вас параграф се казва: „и ако това поиска самият затворник“.
— Да прав сте, именно така гласи интересуващият ни параграф. Но я вижте, отново ви търсят, драги господин Дьо Безмо.
Действително, в този момент през открехнатата врата се подаде главата на сержант от караула.
— Какво има? — ядосано извика Безмо. — Няма ли да ме оставите на мира поне десет минути.
— Господин комендант — каза войникът, — болният от втората Бертодиера е поръчал на надзирателя да ви предаде молбата му: да изпратите свещеник.
Безмо едва не припадна.
Арамис сметна за излишно да успокоява коменданта, както досега считаше за излишно да го заплашва.
— Какво трябва да отговоря? — попита Безмо.
— Каквото пожелаете — усмихна се Арамис, като хапеше устни, — решавате вие, комендант на Бастилията сте вие, а не аз.
— Кажете — бързо извика Безмо, — кажете на затворника, че молбата му ще бъде изпълнена!
Сержантът изчезна.
— О, монсеньор, монсеньор! — замънка Безмо. — Нима съм могъл да предположа?… Нима съм могъл да предвидя?
— Кой ви е разрешил да предполагате, кой ви е разрешил да предвиждате? Орденът — ето кой предполага, знае и предвижда. Нима за вас това не е достатъчно?
— Какво ще заповядате?
— Аз? Абсолютно нищо. Аз съм само един беден свещеник, обикновен духовник. Няма ли да заповядате да навестя заболелия затворник?
— О, монсеньор, по никакъв начин не мога да ви дам подобна заповед, а ви моля за това.
— Превъзходно. В такъв случай ме заведете при затворника.
Глава шестдесет и осма
ЗАТВОРНИКЪТ
След като разбра, че Арамис е духовник от ордена, Безмо се преобрази напълно.
До този момент за достойния комендант Арамис беше прелат, към когото той се отнасяше с уважение, приятел, към когото изпитваше чувство на признателност. Но едва Арамис се бе открил пред него, и всичките му обичайни представи се превърнаха на прах — той стана подчинен, Арамис стана началник. Безмо сам запали фенера, извика надзирателя и обръщайки се към Арамис, каза: