Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Отрова ли? — попита той.
— Да, отрова.
Младежът се замисли за момент.
— Тъй като тези напълно невинни същества, единствената ми опора, са били умъртвени в един ден, стигам до извода, че моят враг или е много жесток, или е бил принуден от крайна необходимост. Този достоен във всяко отношение благородник и тази бедна жена през целия си живот не бяха причинили никому и най-малкото зло.
— Да, монсеньор, във вашия род цари суровата необходимост. Това ме кара, за голямо съжаление, да ви потвърдя, че гуверньорът и дойката са били действително умъртвени.
— Вие не ми казвате нищо ново — каза, мръщейки се, затворникът. — Аз имах известни подозрения.
— Какви?
— Ще ви разкажа.
В този момент младият човек се облакъти, приближи плътно лицето си до това на Арамис с израз на такова достойнство, самоотричане и дори смелост, че епископът почувства как искри на въодушевление се издигат от едно вече неспособно за бурни преживявания сърце към глава, студена като стомана.
— Говорете, монсеньор! Аз вече ви казах, че разговаряйки с вас, излагам живота си на опасност и колкото и малко да струва този живот, моля ви да го приемете, ако той е необходим, за да спаси вашия.
— Добре — продължи младият човек, — аз действително подозирах, че е било извършено убийство на дойката и гуверньора ми…
— Когото вие наричахте татко?
— Когото наричах татко, като при това добре знаех, че не съм негов син.
— Какво ви накара да се усъмните?
— Така както вие сте прекалено почтителен за приятел, така и той беше прекалено почтителен, за да бъде баща.
— Що се отнася до мен, аз не съм опитвал да се крия — каза Арамис.
Младият човек кимна с глава:
— Аз не бях, без съмнение, предназначен да остана во веки веков затворник, в което сега се убеждавам, тъй като грижите, които проявяваха към мен, водеха към това — да възпитат един безупречен светски кавалер. Благородникът ме учеше на всичко, което знаеше той самият: аритметика, основи на геометрията, астрономия, фехтовка и езда. Всяка сутрин фехтувах в залата и яздех из градината. Веднъж — това се случи в разгара на лятото — беше много горещо и аз бях заспал в същата тази зала. До този момент нищо не будеше у мен подозрение. Единственото, което ме учудваше, беше почтителността на моя гуверньор. Аз живеех като децата, като небесните птици, като растенията, живеех със слънце и въздух. Малко преди това бях навършил петнадесет години.
— Значи преди около осем години.
— Да, приблизително. Впрочем аз вече не броя годините.
— Простете, но какво ви говореше гуверньорът, за да ви накара да се трудите?
— Той казваше, че човек трябва да се стреми да си извоюва известно положение, което му е отказано по рождение от Бога. Добавяше, че беднякът, сиракът, безродният може да разчита само на себе си и че никой никога няма да се заинтересува от мен. Бях в залата, където преди това фехтувах, и уморен от урока, бях задрямал. Моят гуверньор беше в стаята си на първия етаж точно над мен. Изведнъж до мен достигна слабият му вик. После той повика дойката: „Перонета, Перонета!“
— Да, знам — каза Арамис, — продължавайте, монсеньор.
— Изглежда, тя е била в градината, тъй като благородникът бързо се спусна по стълбата. Разтревожен от неговия вик, аз се събудих. Отваряйки вратата към градината, той отново няколко пъти извика Перонета. Долната зала също гледаше към градината, но капаците бяха затворени. Аз се залепих до прозореца и през пролука между дъските видях как гуверньорът ми се приближи до големия кладенец, който се намираше почти под прозорците на неговия кабинет. Той се наведе над кладенеца, надникна вътре, извика отново и изплашено замаха с ръце. Както стоях зад капаците, аз не само виждах, но и чувах. При вика на гуверньора дотича Перонета. „Вижте, вижте какво нещастие!“ — викаше той.
— Какво ви става, успокойте се! — каза Перонета. — Какво е станало?
— Писмото — викаше гуверньорът ми, — не го ли виждате! Той сочеше с ръка към дъното на кладенеца:
— Писмото, което виждате там, е последното писмо на кралицата! При тези думи аз трепнах. Значи, помислих си, гуверньорът, когото смятах за мой баща и който непрекъснато ме учи на скромност и смирение, си кореспондира със самата кралица!
— Но как е попаднало там? — възкликна Перонета.
— Случайно, Перонета, странна случайност! Като влязох, вратата остана отворена и тъй като прозорецът също беше отворен, стана течение. Виждам една хартия, която лети през стаята. Познавам я — писмото на кралицата, викам с все сила и тичам към прозореца, но хартията се върти във въздуха и след това като камък пада право в кладенеца.