Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Въпросът беше толкова неочакван, че комендантът млъкна насред думата и заприлича на ветропоказател, спрял при внезапна промяна на вятъра.
— Развлечения ли? — повтори комендантът, учуден от въпроса. — Но те вървят едно след друго, монсеньор.
— Слава богу! А в какво се състоят?
— О, имам най-разнообразни развлечения.
— Навярно гости?
— Гости? Не. Гости не посещават Бастилията често.
— Все пак се случва.
— Рядко. Много рядко.
— Дори хора от вашето общество?
— Кое наричате мое общество?… Затворниците…
— О, не вашите затворници! Зная, че ги посещавате, но не мисля, че те ви отговарят със същото. Наричам ваше общество, драги ми господин Дьо Безмо, обществото, чийто член сте вие.
Безмо спря върху Арамис внимателния си поглед. После, като реши, че подозренията му са неоснователни, каза:
— О, моят кръг от познати е доста тесен. Признавам си, драги господин Дербле, че квартирата ми в Бастилията е доста унила и мрачна. Що се отнася до дамите, те винаги изпитват отвращение, с което не ми е лесно да се преборя. Как да не се ужасяват горкичките при вида на тези мрачни и навъсени кули, при мисълта, че в тях са затворени нещастни затворници и че тези затворници…
Колкото повече погледът на Безмо потъваше във внимателния поглед на Арамис, толкова по-бавно се обръщаше езикът му и накрая съвсем се вцепени.
— Не, не ме разбрахте. Аз нямам предвид тази дума в общоприетия смисъл. Говоря за особено общество, чийто член сте.
Безмо едва не изтърва пълната чаша, която поднасяше към устните си.
— Тайно! — промълви той. — Аз — член на тайно общество?
— Естествено — повтори безстрастно Арамис. — Тайно, или ако предпочитате, тайнствено.
— Ох, господин Дербле…
— Слушайте, господин Дьо Безмо, аз казвам, че сте член, а вие — че не сте. Един от нас не говори истината. Сега ще изясним това.
— По какъв начин?
— Изпийте муската си. Но дявол го взел, вие имате съвсем уплашен вид!
— Ни най-малко, ни най-малко!
— Тогава пийнете вино. Безмо пийна, но се задави.
— Значи — продължи Арамис — ако въпреки моето твърдение не сте член на тайно или тайнствено общество, вие няма да разберете нито дума от онова, което ще ви кажа. Това е всичко.
— О, бъдете уверен, че няма нищо да разбера.
— Много добре.
— Опитайте, моля ви.
— Ще се съгласите, скъпи господин Дьо Безмо — продължи Арамис със същия безстрастен тон, че е недопустимо да си член на такова общество и ползвайки се от предоставените привилегии, да не оказваш незначителни услуги.
— Разбира се, разбира се — промълви Безмо. — Вие сте прав… ако съм, разбира се… ако членувам.
— Съществува едно правило, задължително за всички коменданти и началници на крепости, когато са членове на ордена.
Арамис произнесе следните редове от устава на ордена, сякаш бяха запечатани в главата му:
— Началникът или комендантът на крепостта е задължен да допусне до затворника, ако това е необходимо или го поиска самият затворник, принадлежащ към ордена духовник!
Той млъкна. Безмо трепереше и бледнееше.
— Монсеньор! — възкликна Безмо. — Не се глумете над моя беден разум, в сравнение с вас аз съм дребна риба и ако искате да измъкнете някои тайни от моето учреждение…
— Ни най-малко! Вие се заблуждавате, драги господин Дьо Безмо. Не ме интересуват тайните на вашите учреждения, интересуват ме тайните, пазени от вашата съвест.
— Добре, тъй да бъде! Интересуват ви тайните, пазени от моята съвест. Но проявете поне малко снизходителност към моето до известна степен особено положение.
— То наистина е необичайно — продължи неумолимият епископ, — ако вие принадлежите към обществото, което имам предвид. Нямаше да има нищо изключително, ако не носехте отговорност пред него, а само към негово величество краля.
— Да, господине, да! Аз се подчинявам само на краля. На кого друг, Господи Боже, трябва според вас да се подчинява благородникът във френското кралство, ако не на своя крал?!
Арамис замълча. После каза със своя натрапчив глас:
— Колко приятно е един благородник и епископ на Франция да слуша толкова лоялни думи от човек с вашите достойнства, драги господин Дьо Безмо, и след като ви изслуша, да вярва само на вас и никому другиго.
— Господин Дербле, вие все още ми се надсмивате, нали така?
— Готов съм да призная, че е много по-трудно да имаш над себе си няколко властелини, отколкото един, но за това сте си виновен сам, господин Дьо Безмо, и аз нямам нищо общо…
— Не, разбира се, не — отвърна нещастният комендант, който окончателно беше загубил ума си. — Какво ще правите? Вие ставате… Тръгвате ли си?