Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Вече нищо не ме задържа в Париж — каза Раул.
— Значи ще пътуваме заедно — зарадва се Атос.
— А господин Д’Артанян?
— Канех се да изпратя Атос до заставата. Оттам с Портос ще се върнем обратно.
— Отлично — обади се Портос.
— Елате тук, сине мой! — промълви графът, като ласкаво прегърна Раул и го настани в каретата. — Гримо, ти ще се върнеш в Париж, без да бързаш, като водиш за поводите коня на господин Дьо Валон. Що се отнася до мен и Раул, ние ще се прехвърлим на ездитни коне, а каретата ще оставим на Д’Артанян и Портос, за да се върнат в Париж. — Като се прибереш у дома, ще събереш вещите ми и заедно с писмата ще ги изпратиш в Блоа.
— Но когато се върнете отново в Париж — забеляза Раул, стараейки се да накара графа да каже нещо повече, — вие ще останете без бельо и вещи, което ще бъде неудобно за вас.
— Мисля, че заминавам за дълго, Раул. Последното ми пребиваване тук не поражда у мен особено желание да се връщам пак.
Раул наведе глава и замълча.
Атос слезе от каретата и възседна коня, с който беше дошъл Портос. Животното видимо беше безкрайно доволно, че е сменило ездача. Приятелите се прегърнаха за сбогом, стиснаха си ръцете и си обещаха вечно приятелство. Портос обеща да прекара у Атос, щом намери свободно време, поне месец. Д’Артанян също обеща да отиде в Блоа, щом получи отпуск. Прегръщайки Раул, той му каза:
— Ще ти пиша, скъпи мой!
Това беше толкова много за човек като Д’Артанян, който не пишеше никому, че Раул бе трогнат до сълзи. Измъкна се от обятията на мускетаря и препусна.
Д’Артанян седна в каретата, където го чакаше Портос.
— Ама че ден, а? — каза той.
— Да, да — потвърди Портос.
— Сигурно сте доста уморен?
— Не бих казал, че много. Но ще си легна по-рано, за да бъда утре бодър и свеж.
— Позволете да запитам, за какво?
— За да довърша започнатото днес.
— Безпокоите ме, приятелю. Виждам, че сте разтревожен от нещо. С каква дяволия сте се захванали, та трябва да я довършвате?
— Вижте, Раул не се дуелира. Излиза, че аз трябва да го направя.
— С кого? С негово величество краля ли?
— Как така с краля? — възкликна слисан Портос.
— Ами да, разбира се, мое голямо дете, с краля.
— Не, уверявам ви. Имам среща с господин Дьо Сент-Енян.
— Вижте какво, Портос. Като вадите шпагата си срещу този благородник, все едно че я вадите срещу краля.
— Какво говорите? — облещи се Портос. — Уверен ли сте в това?
— Естествено.
— В такъв случай как да уредим тази неприятна работа?
— Първо с вас ще си похапнем добре. Трапезарията на мускетарите не е лоша. Ще видите на вечеря красавеца Сент-Енян и ще пиете с мен за негово здраве.
— Аз ли? — ужаси се Портос.
— Как? Отказвате да пиете за здравето на негово величество?
— Но аз, дявол да го вземе, имам предвид не негово величество, а господин Сент-Енян!
— Повтарям ви, че това е едно и също.
— Щом е така… Е, какво пък… — измуча победеният гигант.
— Разбрахте ли ме, драги?
— Не, но сега това няма значение.
— Наистина няма значение. Да вървим да вечеряме, мой скъпоценни Портос!
Глава шестдесет и седма
В ОБЩЕСТВОТО НА ГОСПОДИН БЕЗМО
Читателят не е забравил, че като напуснаха Бастилията, Д’Артанян и Атос оставиха там Арамис и Безмо.
Безмо не усети как след излизането на двамата му гости разговорът незабелязано повехна. Той беше убеден, че отличните десертни вина от Бастилията са достатъчен стимул порядъчният човек да стане по-приказлив. Слабо познаваше епископа, който ставаше най-непроницаем след десерта. Що се отнася до Арамис, той също разчиташе на това, което Безмо считаше за най-ефикасно.
Въпреки, че още продължаваше, разговорът беше станал безинтересен. Говореше само Безмо, и то за странното арестуване на Атос, последвано от заповед за освобождаването му.
Безмо не се съмняваше, че и двете заповеди са написани от една и съща ръка, от ръката на краля. Само в изключителни случаи кралят си правеше труда да пише подобни заповеди. Всичко това беше интересно и загадъчно за Безмо, но тъй като беше напълно ясно за Арамис, той не му придаваше същото значение, както почтеният комендант.
Когато Безмо стигна до главната точка на своите разсъждения, Арамис внезапно го прекъсна:
— Кажете, скъпи господин Дьо Безмо, нима в Бастилията няма други развлечения освен тези, на които бях свидетел два или три пъти като ваш гост?