Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Не. Тримата не можем да превземем Бастилията.
— Ако Д’Артанян беше тук, можехме да опитаме.
Раул изпадна във възторг от тази митична вяра във всемогъществото на Д’Артанян. Ето ги тези знаменити хора, които са нападали цели армии четиримата и са обсаждали крепости. След като наплашиха смъртта и преживяха този век, който сега лежеше в руини, те си бяха останали по-силни от сегашните юначаги.
— Господине — каза Раул, — вие ме подсетихте, че трябва да се видим незабавно с Д’Артанян.
— Разбира се.
— Сигурно след като е откарал баща ми до крепостта, се е прибрал.
— Да попитаме първо в Бастилията — предложи Гримо, който се обаждаше рядко, но на място.
Забързаха се нататък. По странна случайност — с такива случайности Бог дарява само хората със силна воля — Гримо забеляза карета, спряла пред подвижния мост на Бастилията. Това беше Д’Артанян, който се връщаше от краля.
Напразно Раул пришпори коня, като се надяваше да я настигне и да види кой пътува с нея. Конете спряха от другата страна на масивната врата, тя се затвори след тях и конят на Раул опря муцуна в дулото на мускета на часовоя.
Раул се върна назад доволен, че е видял поне каретата, с която е докаран баща му.
— Сега каретата е в наши ръце — забеляза Гримо.
— Трябва да почакаме, тя несъмнено ще се върне обратно, нали така, приятелю мой? — обърна се Раул към Портос.
— Ако и Д’Артанян не е арестуван — каза Портос.
— Тогава всичко е загубено.
Всичко можеше да се допусне. Той посъветва Гримо да остави конете в тихата уличка Жан Босир, за да не будят подозрение, а сам остана да дебне излизането на Д’Артанян от Бастилията или на каретата, която току-що бе видял.
Последното решение се оказа правилно. Не бяха минали и двадесет минути и вратата отново се отвори. Показа се каретата. Раул и този път не успя да види кой се вози в нея. Гримо обаче се кълнеше, че са двама и единият е неговият господар. Портос гледаше ту Раул, ту Гримо, като се мъчеше да отгатне мислите им.
— Ясно — каза слугата, — ако графът е в тази карета, значи или го освобождават, или го преместват в друг затвор.
— Сега ще узнаем това. Въпросът е кой път ще изберат — каза Портос.
— Ако освобождават господаря ми, ще го закарат у дома — каза Гримо.
— Каретата тръгва в друга посока — каза Раул. Действително, каретата тръгна към предградието Сент-Антоан.
— Да тръгваме — предложи Портос, — ще нападнем каретата и ще дадем възможност на Атос да избяга с нас.
— Метеж! — прошепна Раул.
За няколко мига конниците догониха каретата. Те яздеха толкова близко, че диханието на конете им овлажняваше задната й стена.
Д’Артанян, който винаги беше нащрек, чу тропота на конете. В същия момент Раул извика на Портос да заобиколи каретата и да види кой придружава Атос. Портос пришпори коня и се изравни с вратичката, но не видя нищо, тъй като завеските бяха спуснати.
Раул изпадна в гняв и нетърпение. Той едва сега разбра с каква тайнственост е обкръжен Атос, и се реши на крайност.
Д’Артанян беше познал Портос. Зад кожените завеси той видя и Раул. Незабавно сподели откритието си с Атос. На двамата много им се искаше да видят дали на нападателите докрай ще им стигне смелостта.
Така и стана. Раул, с пистолет в ръка, стигна до челния кон и извика на кочияша да спре. Каретата бавно спря. Портос смъкна кочияша от мястото му. Гримо се хвана за дръжката на вратичката.
Раул отвори прегръдки и завика:
— Графе! Графе!
— Вие ли сте, Раул? — попита Атос, опиянен от радост.
— Не е лошо, не е лошо! — смееше се Д’Артанян. Двамата прегърнаха младежа и великана.
— Храбри ми Портос, предани приятелю! — извика Атос. — Вие винаги сте там, където е нужно.
— Той все още е на двадесет години — каза Д’Артанян. — Браво, Портос!
— Дявол го взел, а ние мислехме, че сте арестуван! — каза Портос.
— Просто се разходихме с каретата на Д’Артанян — прекъсна го Атос.
— Ние ви следим от самата Бастилия — отвърна Раул, като в думите му се четеше недоверие и упрек.
— А ние бяхме на вечеря при добряка Безмо. Помните ли Безмо, приятелю Портос?
— Разбира се. Помня го много добре.
— Видяхме там Арамис.
— В Бастилията?
— Да. На вечеря.
— Ох — облекчено въздъхна Портос.
— Той ви изпраща хиляди поздрави.
— Благодаря.
— Къде отива господин графът? — попита Гримо, на когото графът вече беше благодарил с признателна усмивка.
— Отиваме в Блоа, в къщи.
— Как? Право от тук?… Без багаж?
— Така ще пътуваме. Тъкмо ще помоля Раул да ми изпрати вещите или да ги донесе, ако пожелае да дойде.
— Ако нищо не го задържа в Париж — каза Д’Артанян и прониза Раул с остър като стоманено острие поглед; този поглед също можеше да причинява болка, той отвори раната на младежа, — най-добре е да ви придружи, Атос.