Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Фредерикс се втренчи в него.
— Опитай…
— Аз… — пое си той дъх и изсумтя. Когато ставаше въпрос за това, наистина нямаше как да обясни. — Сънувам. През цялото време сънувам града. И… и в сънищата си знам, че там има нещо, нещо важно, което трябва да открия. — Отново болезнено си пое дъх. — Трябва.
— Но защо? И дори ако ти…, ако наистина трябва да откриеш това място, за какво си се разбързал толкова? Току-що ни изхвърлиха от оная Дървесна къща — не е ли редно да почакаме малко?
— Не мога да чакам — и щом го каза, разбра, че ако Фредерикс го попиита, ще му обясни всичко. Думите висяха във въздуха и той сякаш ги виждаше, като че ли сияеха в нощния мрак като цифрите на часовник.
— Не можеш да чакаш ли? — бавно попита Фредерикс. Усещаше нещо.
— Аз… аз няма да живея още дълго. — Беше все едно да се събличаш пред хора — страшничко, ала после усещаш някаква хладна свобода. — Общо взето, умирам. — Мълчанието се проточи толкова много, че ако Орландо не виждаше сима на приятеля си, би помислил, че той се е изключил. — О, хайде де, кажи нещо.
— Орландо, аз… О, Боже, наистина ли?
— Наистина. Не е кой знае какво — искам да кажа, знам го отдавна. Роден съм с… ами генетично заболяване. Нарича се прогерия. Може да си го чувал, да си гледал някой научнопопулярен филм…
Фредерикс не каза нищо.
Орландо пак се задъха. Мълчанието висеше — невидима, болезнена връзка между две спални, разделени от почти пет хиляди километра.
— Прогерия — повтори най-накрая Орландо. — Означава, че остаряваш, докато си още млад.
— Остаряваш ли? Как така остаряваш?
— По всякакъв начин, за който можеш да се сетиш. Пада ти косата, мускулите ти се съсухрят, целият се сбръчкваш, измършавяваш и после умираш от инфаркт или пневмония… или от някоя друга старческа болест. Повечето от нас не издаянват дори до осемнайсет години. — Той се опита да се засмее. — Повечето от нас ли? То ние в целия свят едва ли надхвърляме двайсетина души. Предполагам, че би трябвало да се дуя.
— Не… не знам какво да кажа. Няма ли лекарство?
— То няма и много за казване, Фредерикс, стари ми приятелю. Лекарство ли? Да бе, колкото има лекарство против остаряване. Искам да кажа, че могат малко да го забавят, което е единствената причина да съм още жив — болните от прогерия изобщо рядко прехвърлят двайсетака. — Орландо преглътна. Ето, беше казал всичко. И беше твърде късно да си вземе думите назад. — Е, сега и ти знаеш моята малка мръсна тайна.
— И ти изглеждаш…
— Аха. Точно толкова зле, колкото можеш да си представиш. Хайде, стига сме говорили за това. — Главата го болеше още повече, туптеше така, сякаш някой я беше стиснал в горещ юмрук. Изведнъж му се прииска да плаче, но не би си го позволил, макар че прикриващият го сим, който изглеждаше нормално и не беше болен от прогерия, щеше да скрие това от Фредерикс. — Хайде… хайде просто да го зарежем, става ли?
— Орландо, толкова съжалявам.
— Да, животът е тежък. Но поне докато съм включен, искам да съм нормално момче — също както и ти. Надявам се на Коледа да се изпълни поне едно от нашите желания, Пинокио.
— Не говори така, Орландо. Все едно не говориш ти.
— Виж, уморен съм и не ми е добре. Трябва да си взема лекарствата. Знаеш кога е срещата ми с ония мъници. Ако искаш да дойдеш, ела.
И той прекъсна връзката.
Кристабел размаха ръка. Светлинният лъч изскочи от официалния часовник на екипажа на чичо Джингъл в джунглата и прожектира цифрите на тавана. Кристабел размаха ръка пред очите на чичо Джингъл — бързаше, преди записаният му глас да изкрещи колко е часът. Сега й трябваше само тихата част.
Там пишеше — 00:13. Имаше още много време. Кристабел въздъхна. Беше като сутринта на Коледа, само дето беше по-страшно. Размаха ръка пред лъча, цифрите изчезнаха и стаята отново потъна в мрак.
Чу гласа на майка си от дневната — говореше нещо за колата. Баща й отвърна с боботещ, жалостив глас и тя не можа да схване нито дума. Кристабел се сви и издърпа одеялото до брадичката си. Когато слушаше гласовете на родителите си, докато беше в леглото, обикновено усещаше сигурност, топлина и уют, но точно сега те само я плашеха. Ами ако не си легнеха чак до 02:00? Какво щеше да прави?
Баща й каза още нещо, което тя не можа да чуе, а майка й отговори. Кристабел издърпа възглавницата над главата си и се опита да си спомни думите от песента на принц Пикапик в Града на видрите.
В първия миг не разбра къде се намира. Сънуваше, че чичо Джингъл гони принц Пикапик, защото принцът видра би трябвало да е на училище. Чичо Джингъл се усмихваше с широката си налудничава усмивка и се приближаваше все повече и повече към Пикапик, а Кристабел тичаше към него и се опитваше да му обясни, че принц Пикапик е животно и следователно не му се налага да ходи на училище. Но без значение колко дълго тичаше, тя не можеше да се приближи до него, а усмивката на чичо Джингъл беше толкова широка, зъбите му — толкова бели…