Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Два пъти досега беше прекарвал пневмония и беше оцелял, макар че и двата пъти никак не му беше забавно. И все пак когато Вивиан го затика по коридора към фармацевтичното отделение — ранчото на лепките, както го наричаше Орландо, — той не можа да се въздържи и се зачуди дали пак щеше да ходи сам. Може би предишния път вече го беше направил за последен път. Мисълта беше ужасна. Би трябвало да има някакъв начин да разбереш, че правиш нещо за последен път, за да можеш да го оцениш. Съобщение, което да върви пред погледа ти като по новините в мрежата: „Четиринайсетгодишният Орландо Гардинър от Сан Матео, Калифорния, току-що яде сладолед за последен път в живота си. Последният му смях се очаква по някое време следващата седмица.“
— За какво мислиш, Орландо? — попита го майка му.
Той само поклати глава.
Градът се възправяше пред него — златен, вълнуващ; невъзможно високите кули блещукаха със своя собствена вътрешна светлина. Единственото, което той наистина искаше, го чакаше там, сред този гъсталак от блясък. Пристъпи към него — една крачка, втора, — но сияйните кули се разлюляха и изчезнаха. Изведнъж го обгърна студен, мокър мрак. Отражение! Беше се у стремил към отражение във водата и сега се давеше, задъхваше се, изпълваше се с черна течност…
Седна, дъхът дереше дробовете му. Главата му беше като горещ балон.
— Шефе? — измърка Бийзъл в ъгъла и се отдели от входа си за зареждане.
Орландо махна с ръка — опитваше се да си поеме дъх. Тупна се по гърдите и се разкашля. Наведе се, усети как кръвта нахлува в пулсиращия му череп и плю в легенчето.
— Добре съм — изхриптя той, щом успя да си поеме дъх. — Не ми се говори. — Той напипа телематичния жак на масичката до леглото и го напъха в невроканюлата.
— Сигурен ли си, че си добре? Мога да събудя вашите.
— Да не си посмял. Просто… сънувах нещо.
Бийзъл, в чиито програми имаше съвсем малко информация за сънищата извън способността да намира литературни и научни справки, не поде темата.
— Търсиха те два пъти. Искаш ли да чуеш съобщенията? Орландо присви очи и се втренчи в часовника, горе вдясно в зрителното му поле — светещи сини цифри на фона на тъмните драперии.
— Към четири часът е. Кой ме е търсил?
— Фредерикс — и двата пъти.
— Гле’й ти!Добре, свържи ме.
Широкото лице на сима на Фредерикс се появи в прозореца — силно се прозяваше, ала въпреки това изглеждаше някак нервен.
— Абе, Гардино, мислех си, че няма да се обадиш тази вечер.
— Е, какво има? Не смяташ да ме изпързаляш, нали?
Фредерикс се поколеба. Орландо усети как стомахът му натежава като камък.
— Ами… вчера си поприказвах в училище с разни хора. Та те познават някакъв тип, дето го арестували, защото се промъкнал в някаква система на местните власти — направил го просто на майтап, ей така, за нищо, но те го изхвърлили от академията и го тикнали за три месеца в поправителен дом.
— Е, и? — Орландо намали звука на гласа си и отново се разкашля. Нямаше да се справи сам. Нямаше сили да се бори самичък — Фредерикс не го ли разбираше?
— Ами…, ами значи в момента правителството и големите клечки наистина не си поплюват. Искам да кажа, моментът е кофти да се бъзикаме с чужди системи, Орландо. Не искам да… нали разбираш, нашите…
Гласът на Фредерикс заглъхна, по волското му лице се изписа загриженост. За миг Орландо почувства, че го — или я — мрази.
— А кога моментът ще е добър? Чакай да позная… никога?
— Какво е това, Орландо? И преди те питах — защо този град или каквото там си видял, е чак толкова важен, да му се не види? Искам да кажа, подписал си да бачкаш за някаква конструкторска компания години наред само за да можеш да се приближиш малко повече до това нещо.
Орландо се разсмя горчиво — „Индиго механизми“ имаше шанс той да работи за тях години наред толкова, колкото и да пусне кръв на билярдна топка. После гневът му изведнъж се изпари и след него остана празнота като вакуум. Въпреки че родителите му бяха само на няколко метра от него, а приятелят му — отсреща на линията, тук, в тъмната си стая, той изведнъж се почувства съвършено, абсолютно сам.
— Не мога да ти обясня — тихо рече той. — Не мога.