Градът на златната сянка

— Хммм… Е, може би ще е добре и да те преслушам. — Той постави една мембрана на гърдите на Орландо, после се загледа в екрана. — Това май не ми звучи добре.

Орландо трябваше да го изтърпи. Виждаше го за първи път, но той не реагираше на нищо, дори не го гледаше така смешно, както Орландо беше свикнал да го гледат хората, които се мъчеха с всички сили да се държат с него нормално.

Жълтокосият се изправи и се обърна към Вивиан:

— Определено е пневмония. Ще му дадем от новите контрабиотици, но при неговия особен случай…, ами бих ви препоръчал да остане при нас.

— Не — рязко тръсна глава Орландо. Мразеше болницата в Краун хайтс, а и този богаташки доктор с мазен глас не му харесваше. Освен това си личеше, че зализаният млад лечител се чувства доста неловко заради „особения случай“ — състоянието му, което нямаше как да се пренебрегне, — но всъщност не можеше да му се сърди за това. На всички им беше неловко.

— Ще поговорим, Орландо. — Тонът на майка му безпрекословно го предупреждаваше да не я поставя в неудобно положение с поведението си на малко гадно инатче пред този приятен млад мъж. — Благодаря, доктор Дьониц.

Докторът се усмихна, кимна и излезе от стаята за прегледи. Докато гледаше гърба му, Орландо се зачуди дали не е завършил някакво тайнствено училище, в което ги учат как да цицат богатите пациенти.

— Ако доктор Дьониц смята, че трябва да те приемат тук… — започна Вивиан, но Орландо я прекъсна:

— И с какво ще ми помогнат? Пневмония. Пак ще ми дадат контри. Какво значение има къде съм? Освен това мразя това място. Някой гаден архитект е направил всичко тук така, сякаш е искал богатите откачалки да си мислят, че болестите им са по-различни от болестите на нормалните хора.

Устата на Вивиан се изви в усмивка, но тя положи всички усилия да я потисне.

— Никой не ти казва, че тук трябва да ти харесва. Но говорим за здравето ти…

— Не, говорим за това, дали ще умра от пневмония сега или от нещо друго след седмица или след месец.

Грубият му отговор я накара да млъкне. Той се плъзна от масата и взе да нахлузва ризата си. Дори и това усилие го измори и той се задъха. Извърна се, решен да скрие колко е нещастен. Иначе цялата тази работа щеше да заприлича на кофти филм.

Когато се обърна, тя плачеше.

— Не говори така, Орландо.

Той я прегърна, но същевременно беше ядосан. Защо той да я успокоява? Кой в края на краищата живееше с подписана смъртна присъда?

— Само ми вземи лекарствата. Онази приятната фармацевтка ще ни ги даде и ще ги добавим към кюпа. Моля те, Вивиан, нека просто си отидем вкъщи. Разправят, че било много важно пациентът да се чувства уютно. В тая тъпа болница никак няма да се чувствам уютно.

Вивиан избърса очи.

— Ще поговорим с баща ти.

Орландо се отпусна отново в инвалидната количка. Наистина се чувстваше доста зле, тресеше го и се движеше бавно. При всяко вдишване гърдите му клокочеха и той знаеше, че точно сега няма сили да се върне пеша през медицинския център „Краун хайтс“ до колата, а какво ли пък да върви до къщата им — на около километър през комплекса. Но проклет да е, ако се остави да го забият в тъпата им болница. Едно на ръка, че щяха да се опитат да не го допускат до мрежата — сестрите и докторите си бяха набили в главите някои идиотски идеи, — а точно сега не можеше да си позволи такъв риск.