Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
„Ален“ преглътна. Премлясна. Завъртя доволно глава.
— Tres bien!
— Поне един нормален има тая вечер у дома, освен мене — сдържано одобри бате Митьо. — Дамите не ги туряме в сметката. Анкор, мусю?
— Bien sur.
От една страна Иван се забавляваше. Чувстваше се прекрасно. Уютно. От друга — никога не бе виждал пиян змей. Чудеше се дали не е време да се тревожи.
„Ален“ удари втората чаша.
— Пиеш като змей бе, мусю.
Алванд панически се озърна към събрата си. Иван се разхили.
— По-скоро като казак — вметна Елена, както винаги хранеща се изискано. Тя щастливо наблюдаваше как Иван чупи едри селски залци и гребе с вилица от чинията си.
— Ракията — взе да разяснява Димитър — не се кърка все едно че е водка, мусю. Тя мераклийски се близва. Това е напитка с вкус и аромат. Аз само първата я треснах като простак, добре че кака ти не успя да ме види. По-кротко, с кеф, няма закъде да бързаме. Яваш, яваш.
Алванд послушно кимаше.
— Je vouz compris, Dimitar. Йявашшш…
— Я кажи сега, Ванко, къде се губеше толкова време?
— Мите… — сръчка го притеснено Елена.
— По света… само не и у нас.
— И все двамата с Ален?
— Е, той повече е пътувал…
— Пътувал. У Прага бил ли е? Храдчани видел ли е? Не? Е, къде сте обикаляли тогава! Ванко — стана сериозен Димитър, — споменавал съм ти — по света има общо взето какво да се види, но в Европа на практика повечето читави неща са у Чешко. И хората там са малко по-свестни от западняците. Ама не много. Мързели са, чехите де. По цял ден седят и мислят как като свършат нещо, да не го ремонтират след година, а след сто. Защото са мързеливи. А виж ни нас! Българи — юнаци! Асфалт настелим наесен — напролет повтаряме! И следващата есен — пак. Мост стои, по проект десет години експлоатация без ремонт — за същия срок поне седем пъти го кърпим. А ленивите чехи ръчкат своите мостове веднъж на петнайсет или двайсет години. Нали ти казвам — мързели!… Да, мусю, да. Иване, ти не си ли му разправял, че едно време сме имали обща държавна граница с франките?
— Тц. Не е ставало дума.
— Що ли не съм изненадан на практика. Ти открай време нехаеш за всичко родно, освен ако не играят мач с някоя Бразилия… Е, тогава аз, както сега си немам работа, ще го просвещавам за Жофруа дьо Майната-си и Балдуин Хландърски!
— Митьо, ти изобщо не знаеш френски — подкачи го Елена.
— Яааа… Па р̀ъце нали имам? Че ме разбере. Виж го — досега всичко разбра! Айде, а тон санте, Ален!
— Мите, ще напиеш госта.
— Мечтай си цял живот. Той ще ме напие, не аз него… — в гласа на Димитър се промъкна недоумение. — Ей, гадже, требе да ми изпереш беневреците.
— Къде ги измаскари така бе, Мите? — ахна Елена.
— Па знам ли… у гаража, къде. Е, наядохте ли се? Да палим по тютюн.
Без да се усети, Иван също протегна ръка. Алванд подуши дима и не последва неговия пример.
Димитър започна да споделя плановете си за разширяването на хола. Възнамеряваше и камина да прави. Говореше най-вече на „французина“, който кимаше умно.
— Не съм го виждал чак толкова приказлив — подшушна Иван на Елена.
— Намерил си е слушател, който не му възразява — също тъй съзаклятнически отвърна тя.
Бате Митьо хвърли бърз поглед през дебелите стъкла на очилата.
— Имаш късмет, гадже, че днеска не чуем добре… От ушната кал ще да е. Ален, я ела да ти покажа как съм направил парното. Елено, я му извади Швейк на френски, да се понаучи на нещо хем западно, хем и славянско… Иване, кво му правиш сигнализация? Остави човека! Виждам го, че му е интересно!
Когато двамата излязоха, Елена поклати глава — неясно дали с упрек или пък с гордост. А може би и от двете по малко.
— Митко е жив пример как достойнствата са обратната страна на недостатъците…
— Хм — Иван предъвка, изостави за малко салатата и посегна към каната с айрян. — Нали помниш, че винаги ме е смущавало подобно медално мислене и свързаната с него линейна логика — „горе-долу“, „висш-нисш“, „ези-тура“… Нека се споразумеем — добави с усмивка, — че едно КАЧЕСТВО, погледнато от различни страни, може да се нарича недостатък или достойнство…
— Моят Ванко — промълви Елена, — винаги готов да философства. И то с пълна уста.
— Хубаво де — засмя се и той. — Я тогава, докато дъвча, ми разкажи какво ново има из наше село! — И „философът“ си сипа още салата.
Елена лесно склони, без даже да се усети как Иван я подхлъзна тя да вземе думата.
— Ами, даже не знам откъде да започна… Имаме много млад кмет… а пък директор на училището стана, сигурно няма да повярваш…
Заслушан в почти напевния ѝ глас, той включи радиото да създава лек музикален фон. След мъничко музиката се смени с новини, на които тя позамлъкна, вметвайки къси коментари към вестите.