Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Щяха да набучат и нас, ако тролът не ги беше заговорил на техния език — намеси се Хейстън. И се усмихна едва забележимо на Бинабик. — Не си помислихме нищо лошо, когато побягна. Молехме се за теб.
— Тръгнах да намеря Саймън. Отговарям за него — отвърна простичко Бинабик.
— Но… — Саймън се огледа, надявайки се въпреки всичко, но не видя другия им спътник. — Значи… значи улучиха Етелбърн?
Хейстън бавно кимна.
— Да.
— В пъкъла да горят душите им! — изруга Гримрик. — Бяха римъри мръсните копелета!
— На Скали — добави Слудиг студено.
Ситите започнаха да ги подканват с жестове да се изправят.
— Двама носеха гарвана на Калдскрайк — продължи Слудиг. — О, как се моля да ми падне и между нас да са само брадвите ни.
— Чакат го цяла тълпа такива като теб — обади се Бинабик.
— Стойте! — извика Саймън: нещо не беше наред. Той се обърна към водача на ситите. — Ти разглеждаше моята стрела. Знаеш, че казвам истината. Не можеш да ни водиш никъде и да ни направиш нищо, каквото и да е, докато не разберем какво се е случило с нашия другар.
Ситът го огледа преценяващо.
— Не знам дали казваш истината, дете на хората, но съвсем скоро ще разберем. По-скоро, отколкото би желал. Колкото до другия… — Той огледа за миг окаяната компания на Саймън. — Добре. Ще ви разрешим да го видите.
Поговори с другарите си и тръгнаха надолу по склона. Минаха безмълвно покрай набодените със стрели трупове на двама от нападателите. Снегът почти бе затрупал неподвижните фигури и бе скрил алените петна.
Откриха Етелбърн на стотина метра от пътя. Пречупена стрела от ясен стърчеше от гърлото му, точно под брадичката.
— Поне не се е мъчил дълго — промълви Хейстън с набъбнали в очите му сълзи. — Слава на Ейдон, че е свършил бързо.
Изкопаха дупка, доколкото беше възможно — кълцаха втвърдената земя с мечове и брадви; ситите стояха настрана, съвсем безразлични. Увиха Етелбърн в дебелото му наметало и го спуснаха в плиткия гроб. Когато го затрупаха, Саймън бодна меча му в земята като надгробен знак.
— Вземи шлема му — каза Хейстън на Слудиг. Гримрик кимна.
— Да, той не би искал да остане неизползван — съгласи се еркинландецът.
Слудиг закачи очукания си шлем на меча на Етелбърн, след което взе неговия.
— Ще отмъстим за теб, човече — отрони римърът. — Кръв за кръв.
Надвисна мълчание. Снегът продължаваше да вали. Стояха, загледани в черния гроб. Скоро и той щеше да побелее.
— Хайде — обади се най-после ситът водач. — Достатъчно дълго ви чакахме. Има някой, който би искал да види тази стрела.
„Почти нямах време да те опозная, Етелбърн — помисли Саймън. — Но ти имаше хубав, гръмък смях. Ще го запомня“.
Обърнаха се и закрачиха към вкочанените хълмове.
Паякът висеше неподвижен като матов скъпоценен камък в заплетена огърлица. Мрежата най-после беше довършена с последните, внимателно опънати на местата им нишки; протягаше се от единия до другия ъгъл на тавана, нежно потрепвайки от въздушното течение, като подръпвани от невидими ръце струни.
За момент Исгримнур загуби нишката на разговора, макар да беше важен. Погледът му се бе отместил от тревожните лица около камината в огромната зала към сумрачния ъгъл с почиващия си там мъничък строител.
„Има смисъл — каза си той. — Построяваш нещо и оставаш там. Така е редно. Не това препускане ту насам, ту натам, без да видиш семейството си или родната стряха цяла година“.
Замисли се за съпругата си: червенобузата Гутрун с нейния остър поглед. Не беше го упрекнала и с една-едничка дума, но той знаеше, че е ядосана заради дългото му отсъствие от Елвритшала и заради това, че беше оставил най-големия им син, гордостта на сърцето й, да управлява такова огромно херцогство… и да се провали. Не че Изорн или някой друг в Римърсгард би могъл да спре Скали и привържениците му, ползващи се с подкрепата на Върховния крал. И все пак именно младият Изорн бе владетел, докато отсъстваше баща му, и именно Изорн щеше да бъде запомнен като онзи, който безпомощно бе наблюдавал вечните врагове на елвритшалци да се перчат като господари в родния му дом.
„С нетърпение очаквах да се прибера вкъщи — помисли с тъга старият херцог. — Би било хубаво да се грижа за конете и кравите, да разрешавам местните караници и да гледам как децата ми отглеждат своите деца. Вместо това земята отново е разпердушинена като сламен покрив. Бог да ми е на помощ, но достатъчно битки водих, докато бях по-млад…“