Престолът от драконова кост

— Къде намери това, Судхода’я? — запита рязко той. — Как такъв като теб се е сдобил с подобно нещо?

— Дадоха ми я! — отвърна Саймън, възвърнал силата на гласа си и нормалния цвят на бузите си. Беше сигурен в онова, което казва. — Спасих един от вашите. Той я изстреля в едно дърво и избяга.

Ситът отново го огледа подробно, сякаш възнамеряваше да добави нещо, после погледна нагоре по склона. Чу се продължително изчуруликване или поне в първия момент така се стори на Саймън, докато не видя бледите устни на сита да помръдват; неподвижен като статуя, ситът изчака прозвучалите в отговор трели.

— Тръгвайте. Пред мен — каза той и посочи с лъка си трола и момчето.

Закатериха се с мъка по стръмния склон. Ситът пристъпваше малко зад тях, като не преставаше да върти Бялата стрела в тънките си пръсти.

След стотина удара на сърцето стигнаха заобления връх на хълма и се заспускаха от другата му страна. Четирима сити се бяха навели над една яма. Двама от тях Саймън вече беше видял преди малко — позна ги по синкавия оттенък на сплетените им коси. Другите двама бяха с разпуснати тъмносиви коси, макар че върху златистите им лица нямаше нито една бръчка. В ямата, под заплашителния четириъгълник от насочени към тях ситски стрели, клечаха Хейстън, Гримрик и Слудиг. И тримата бяха окървавени, а върху лицата им се четеше безпомощната недоверчивост на хванати животни.

— Кокалите на свети Ейлстан! — изруга Хейстън, щом ги видя. — О, боже, момче, надявах се, че си се отървал. — Той поклати глава. — Все пак добре, че не си пукнал.

— Виждаш ли, троле? — промълви печално Слудиг; брадясалото му лице бе изцапано с кръв. — Видя ли докъде я докарахме? Демони! Не трябваше да се закачаме… с онзи, тъмния.

Ситът, който държеше Бялата стрела, явно водачът им, каза на другите няколко думи и направи знак на спътниците на Саймън да излязат от ямата.

— Те не са демони — обади се Бинабик, докато двамата със Саймън се опитваха да помогнат на тримата да се изкатерят, което никак не беше лесно. — Те са сити и няма да ни направят нищо лошо. Тъкмо тяхната Бяла стрела ги принуждава.

Водачът на ситите го погледна раздразнено, но не каза нищо. Гримрик изпълзя задъхан от ямата.

— Си… сити? — изпъшка той и пое тежко въздух. Една рана точно под косата му обагряше челото му в тъмночервено. — Е, вече със сигурност се натресохме на едновремешни приказки. Сити! Усирис Ейдон да ни е на помощ.

Той направи знака на Дървото и уморено се обърна да помогне на залитащия Слудиг.

— Какво стана? — попита Саймън. — Как паднахте тук… какво се случи?

— Тия, дето ни преследваха, са мъртви — отвърна Слудиг и се подпря на едно дърво. Ризницата му беше разкъсана на няколко места, а шлемът му беше очукан и разкривен като старо котле. — С някои се справихме сами. Останалите — той махна към ситските стражи — се строполиха, набучени със стрели като таралежи.