Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Атос и Арамис изключително тънко водеха своите игри, но нито на единия, нито на другия се удаде да проникне в тайната на събеседника си. Те пиха, ядоха, говориха за Бастилията, за последното пътуване до Фонтенбло, за празненството, което Фуке искаше да уреди във Во. Разговорът през цялото време се въртеше около общи теми и никой освен Безмо не засегна нито веднъж нещо, което да представлява личен интерес за присъстващите.
Д’Артанян нахлу сред общата беседа все още бледен и развълнуван от срещата си с краля. Безмо побърза да му предложи стол. Д’Артанян на един дъх пресуши предложения му от коменданта бокал с вино. Атос и Арамис забелязаха, че Д’Артанян не е на себе си. Единствен Безмо не виждаше нищо, защото Д’Артанян за него беше само капитан на мускетарите на негово величество и нищо повече. Затова той всякак се стараеше да му угоди. Да принадлежиш към обкръжението на краля, означаваше според Безмо да разполагаш с неограничени права. Макар че Арамис видя вълнението на Д’Артанян, той не можеше да отгатне причината за него. Единствено Атос предполагаше, че я знае. Връщането на Д’Артанян и особено възбуденото състояние на този винаги невъзмутим човек сякаш му казваха: „Аз току-що се обърнах към краля с молба и кралят отказа да я изпълни.“ Убеден в точността на своята догадка, Атос се усмихна, стана от масата и направи знак на Д’Артанян, сякаш искаше да му напомни, че те имат и други работи, освен да вечерят заедно.
Д’Артанян го разбра и също му отвърна със знак. Арамис и Безмо забелязаха този ням диалог и въпросително ги изгледаха. Атос реши, че е дошло време да се изясни действителното положение на нещата, и каза с любезна усмивка:
— Истината, господа, се заключава в това, че вие, Арамис, току-що вечеряхте в компанията на държавен престъпник, който освен това е и ваш затворник, господин Дьо Безмо.
От коменданта се изтръгна възклицание, което изразяваше учудване и същевременно радост. Добрият Безмо се гордееше със своя затвор. Като не се смята изгодата, която получаваше от своите затворници, той беше щастлив, колкото повече са те и по-знатни — това го изпълваше с гордост.
Що се отнася до Арамис, той с подобаващ за ситуацията израз каза:
— Скъпи Атос, простете ми, но аз бях убеден в това. Има някаква история с Раул или с госпожица Дьо ла Валиер, нали?
— Уви! — въздъхна Безмо.
— А вие — продължаваше Арамис, — вие като истински благородник, забравяйки, че в нашия век има само придворни, сте отишли при краля и сте му казали всичко, което мислите за неговото поведение.
— Отгатнахте, приятелю мой.
— Значи — започна Безмо, изтръпнал при мисълта, че приятелски е вечерял с човек, навлякъл си гнева на негово величество, — значи, графе…
— Значи, драги коменданте — каза Атос, — моят приятел господин Д’Артанян ще ви предаде документа, който се подава от куртката му и не е нищо друго освен заповед за моето затваряне.
Безмо протегна ръка към капитана.
Д’Артанян действително извади от пазвата си двете кралски заповеди. Той подаде едната на коменданта. Безмо разгъна документа и започна полугласно да го чете, като поглеждаше от време на време към Атос:
— „Заповед да се задържи в моята крепост Бастилията…“ Много добре… „моята крепост Бастилията… господин граф Дьо ла Фер.“ Ах, господине, каква печална чест за мен е да ви държа в Бастилията.
— Ще имате търпелив и непретенциозен затворник, господине — каза Атос със своя мек и спокоен глас.
— Но няма да изкара при вас и месец, драги коменданте — продължи Арамис, докато Безмо държеше пред себе си заповедта и преписваше в книгата кралската воля.
— И ден няма да изкара, или по-точно, няма да изкара и нощ — довърши Д’Артанян, предявявайки втората заповед на краля, — защото сега, драги господин Дьо Безмо, трябва да препишете и този документ и незабавно да освободите графа.
— Ах! — извика Арамис. — Вие ме избавяте от грижи, скъпи Д’Артанян.
Той с многозначителен израз стисна ръката на мускетаря, а след това на Атос.
— Как! — учудено попита Атос. — Кралят ми връща свободата?
— Четете, скъпи приятелю — каза Д’Артанян. — Не се ли сърдите?
— О, не, напротив! Аз не желая зло на краля, а най-голямото зло, което може да им се пожелае, имам предвид кралете, е да вършат неправди. Но това не е било лесно, признайте си приятелю!
— За мен ли? Съвсем не — отвърна, смеейки се, мускетарят. — Кралят изпълнява всяко мое желание.
Арамис погледна Д’Артанян в лицето и разбра, че не е истина. Що се отнася до Безмо, той не сваляше очи от него, толкова беше възхитен от човека, който кара краля да изпълнява всяко негово желание.