Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Трепереше. Усещаше как зъбите й се удрят един в друг, как тракат челюстите й.
Мрак. Студ. Тишина. Отново започна да брои, но не можеше да следи числата.
— Рени? Ти ли си? — Гласът беше съвсем тих, сякаш идваше по дълга тръба. По радостта, че някой изговаря името й, разбра колко е уплашена. Мина много време, докато разбере чий е този глас.
— Джеремая?
— Температурните показатели на резервоара паднаха много. — Гласът му се чуваше съвсем малко по-ясно от гласа на Сингх. — Искаш ли… — и някакво свистене заглуши думите му.
— Не можах да те чуя. Джеремая, можеш ли да се свържеш с !Ксабу в другия резервоар?
— … такова рязко спадане. Искаш… ли… да излезеш? Можеше да му каже, че иска. Щеше да е лесно. Само една дума и щеше да се измъкне от тези странни мрачни пространства. Но как да го направи — да се предаде просто така? В бездната, по-ясно от всички други призраци, които се мяркаха в мислите й, видя лицето на Стивън зад измачканата прозрачност на кислородната палатка. Това — мракът, самотата, нищото — беше животът му всеки Божи ден. А тя можеше ли да си позволи няколко секунди мрак, самота и нищо да я уплашат и да не се възползва от може би единствения си шанс?
— Джеремая, чуваш ли ме? Има интерференция. Само кажи „да“, ако ме чуваш.
Тихо, пращящо мълчание. После съскане. Да.
— Да. Не ни изваждай. Не прави нищо, освен, ако данните ни не се влошат прекалено много — ако физическото ни съществуване е заплашено. Разбра ли ме? Не ни вади.
Не чу нищо освен пращене.
„Добре — помисли си тя. — Добре че го направи. Отпрати го. Няма кой да се намеси и да те спаси дори да… дори да… истеричка такава, започваш да… — Помъчи се да се успокои някак, но отново се разтресе конвулсивно. — Боже милостиви, какъв студ! Какво става? Какво не е наред?“
Нещо нарастваше в мрака толкова незабележимо, че тя не беше сигурна дали пламналият й ум не й прави номера. Няколко точки станаха по-ярки и засияха като светеща плесен в килия. Рени се втренчи в тях — цялото й внимание беше насочено натам. Точките се превърнаха в линии, те пък — в движещи се бели и сиви разляти петна, и най-накрая очертаха жив образ, изрязан наопаки като негатив. — Сингх?
Фигурата, увиснала в празнотата пред нея, вдигна ръце — спазматичните й движения бяха странно несинхронни. Устата се отваряше и затваряше, но в слушалките й се чуваше единствено собственият й затаен дъх. Старецът носеше същата протъркана пижама и хавлията, както преди. Но как беше възможно? Без съмнение той би си направил сим, който да скрие самоличността му.
Студът натежа и я натисна като огромна длан. Разтърсиха я спазми. Образът на Сингх се разшири, разтегна се и се разкриви, докато изпълни цялото й полезрение, и се разля в безкрайността. Отвори извитата си уста колкото планина и лицето около нея се разкриви от болка. Тя едва успя да долови думата, която гърмеше и тътнеше в слушалките като реактивен двигател. — … ТО…
И тогава, независимо от убийствения студ, който разтърсваше цялото й тяло така, че то сякаш щеше да се разпадне, Рени усети още нещо, някакво присъствие зад разкривения гигантски призрак на Сингх — така както безкрайният вакуум на космоса лежи зад синьото небе. Почувства как то надвисва над нея — съзнание като юмрук, треперещ над пъплещ по масата комар, същество от чиста мисъл и въпреки това празна като мисълта на идиот, присъствие, по-студено от студа, болно, любопитно, мощно и абсолютно ненормално.
Мислите й отлитаха като керемиди, отнасяни от ураган. „Хиената!“ — изпищя нещо в нея. Легендите на !Ксабу и нейните сънища дадоха име на страха. Изгорелият. След миг, щом той я обви в мрак и студът се вдълба във вътрешностите й, в паметта й изплува друга дума, споменавана от !Ксабу.
Онзи, който поглъща всичко.
Тогава то я докосна лениво, подуши я, както звярът подушва човек, проснат като мъртъв. Ледена бездна — но нещо се тътреше в сърцето й като рак. Рени беше сигурна, че сърцето й ще спре.
Гласът на Сингх отново гръмна в ушите й — гигантски вой на агония.
— О, БОЖЕ! ТО… ХВАНА МЕ… — Образът му се сгърчи, обърна се наопаки и Рени изпищя от ужас и изумление. Отвратително разкривеният, но безспорно реален образ на стареца — такъв, какъвто сигурно беше в този момент — изпълни мрака: тюрбанът му беше килнат, хавлията — събрана под мишниците; той се гърчеше като червей на жестока кука. Очите му се извъртяха така, че накрая се виждаше само бялото им. Беззъбата му уста зееше. Рени осезаемо чувстваше болката му — ужасно напрежение, което протичаше по нея като ток по жица. Припламна и спря. Тя усети как сърцето на Сингх се пръсва. Усети как той умира.