Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Не го уча наново, Митьо, припомням си го.
> Защо „французин“? Какво значи?
Име на народ. Издъних се. Бях забравил, че леля е учила този език в училище. И нали КАЗАХ — ПО-тихо. Тук мнозина ЧУВАТ.
— Рави, мадам. Мусю! — „Ален“ учтиво се здрависа с Елена и Димитър.
— Кафе?
— По-добре чай. Ааа… Елена, нещо да се преоблечем…
Моментна сянка на изненада и недоумение.
— О да, разбира се, в твоята стая, Ванко, всичко си е на място. Но вие наистина… че сте облечени малкооо… хм.
— Моята стая? — попита с пресъхнали устни Иван.
— Да — тихо и нежно отвърна Елена. — Там всичко е както си го оставил. Аз само понякога минавам с прахосмукачката.
— И ти чете книгите — вметна ехидно Димитър, слагайки длан на рамото на жена си.
Тя погали пръстите му и невъзмутено се възмути:
— Но винаги ги слагам на място!
Иван се отърси от вцепенението си:
— Ще идем да намерим нещо за Ален. Але, вьян! — махна той на другаря си.
— Тъкмо ще направя закуска — провикна се подире им Елена.
— Аха, мерси… — Иван спря и посочи на приятеля си стълбите. Кривна пръст, за да уточни, че става дума за стаята вдясно, и изстреля тиха фраза, на която французинът кимна. После добави: — Ей сега се връщам.
В кухнята Елена беше сама, бате Митко бълбукаше пред мивката в банята.
— А…
— Да, Ванко?
— Искра.
Елена се обърна отново към чайника.
— Не е тук — погледна го през рамо с извинителна усмивка. — Живее в София.
— Аха. Ясно.
Той помълча.
— Може ли да поседя малко в стаята ѝ?
— Разбира се. Тя би била съгласна. Знаеш това.
— Знам.
— Ванко?
— Да? — спря той на вратата.
— Радвам се, че… се върна… — личеше, че ѝ е трудно да го произнесе, защото бе съпроводено с тежък спомен. Въпреки това черните ѝ очи не поеха от тъгата на миналото. Отразяваха само радост, без никакви задръжки и съмнения.
Щитът работи, механично си отбеляза Иван и мъничко се засрами, че се налага да го използва.
Той плъзна взор по стаята, обиколи я с поглед, запечатвайки всяка подробност, сравнявайки я с картини от паметта си, и накрая се усмихна:
— Мисля, че и аз.
Трапезата бе меко казано богата. Сърце не му даваше да си признае, но нямаше как — животинските протеини щяха да затруднят организма му да продължи регенерацията. Въпреки човешката си форма, същината му продължаваше да се подчинява на законите на змейския организъм, който в зряло физиологично състояние вече не се нуждаеше от месо, понеже оползотворяваше на ненадминато ниво постъпващата храна.
Иван въздъхна. Ако не беше все още в шок след принуденото Преминаване, с голям кеф би излапал една-две пържоли, само заради вкуса им. Навярно и Алванд не би отказал — даже след деветата, че и след единайсетата смяна на кожата, месото не предизвиква задължително отвращение. Пък и тия подправки, този майсторлък, това ухание… как да не събудят детски апетит и у пораснал шаркан, а и колко любов е вложена в готвенето им.
Въздъхна още веднъж и си призна проблема. Усети как зад гърба му „французинът“ изпита облекчение. За сметка на това бате Митьо се ококори над очилата.
— Ам’че ти ОБИЧАШЕ месо бе, мъж!
— Да, но вече не ми понася.
Елена се огорчи, но съвсем мъничко, което изчисти съвестта на Иван.
— Правилно, човек трябва да яде онова, което усеща като здравословно — рече тя.
Чак пък човек, помисли си Иван.
Димитър побутна очилата с кутре и сви рамене:
— Е, рупай си зеленце тогава… Ами риба? Да сготвим другия път, затова те питам.
— Риба? — Иван се озърна към Алванд, който едва забележимо кимна. — Риба може. И мляко. Особено кисело. Понякога и яйца става. Вижте, не е някакво фанатизиране. Просто… спазвам режим.
Бате Митьо съкрушен поклати глава:
— Леле-леле… наш Иван — вегетарианец! Тц-тц-тц. Ами ти, мусю?
— Moi aussi.
Димитър направи чупка с китката като да махне с ръка — хем изрази отношение, хем ги прикани най-после да сядат на масата.
— Елено, гадже, сипвай им на тия будали силаж, а на мен — от зеленчука, дето расне на кокал, дет’ се дере, а не се бере! Ванко, твоят френец пие ли барем?
— Вино.
— Ба, вино… Виното и бирата са за плакнене на уста. Сипвам му ракия! И ти си дай чашата, хайде.
— Ама аз не ща…
— Мечтай си цял живот. Не ще. Тая салата — с лимонада „Загорка“?
— Добре, нека е ракия — отстъпи Иван. — От твоята е, нали?
— Питаш! Е… готови ли сте? Наздраве!
Алванд внимателно следеше какво прави домакинът и люсна ракията досущ като него. Иван не сколаса да се намеси. Следеше с тревога какво ще стане.