Конан Непобедимия [bg]

Всичките разбойници, с изключение на Хордо, замръзнаха по местата си, смехът замря в гърлата им.

Със страшна ругатня бандитът с грозния белег изскочи напред. Конан се опита да отмести главата си, ала пред очите му изведнъж лумнаха огньове — огромният крак на помощника се стовари отгоре му.

— Затворѝ си лъжливата уста! — изръмжа Хордо.

Абериус вдигна глава и погледна студено помощника на Червената каня. Приличаха на озъбени животни — пор и огромно куче с тъпа муцуна.

— За какво говори той, Хордо?

Конан разтърси глава, за да проясни мислите си.

— Кралско съкровище. За това говоря.

— Млъквай! — започна Хордо, но Абериус го прекъсна.

— Оставѝ го да приказва! — рече застрашително той. Думите му бяха сподирени от ехото на други гласове. Хордо свирепо се огледа, но не каза нищо.

Конан си позволи да се усмихне за миг. Ако послушаха още малко за жълтици, главорезите щяха да са готови да го освободят и да завържат на негово място Хордо и Карела. Е, той не възнамеряваше наистина да им позволи да му отмъкнат медальоните, за които бе работил така упорито досега.

— Пет медальона — заяви младежът — и едно златно ковчеже, украсено със скъпоценни камъни, са били откраднати от двореца на Тиридатес преди по-малко от две седмици. Аз съм по следите на откраднатите скъпоценности. Един човек вече ми предложи десет хиляди жълтици само за медальоните, но се знае, че щом един предлага нещо, друг винаги може да даде по-голяма сума. Ковчежето също ще донесе горе-долу толкова, дори повече.

Мъжете, които го бяха наобиколили, алчно облизаха устни и се промъкнаха по-близо.

— Кое ги прави така ценни? — хитро попита Абериус. — Никога не съм чул за медальони, които струват десет хиляди.

Конан се насили да се изсмее.

— Та това са дарове от крал Илдиз до крал Тиридатес, скъпоценни камъни, каквито не е виждал никой простосмъртен. Също такива камъни има и върху ковчежето — разкраси истината той.

Карела рязко се вряза сред плътно скупчената тълпа мъже и те се отдръпнаха, уплашени от яростта, изписана върху лицето й. Парцаливите дрехи, които бе взела край Кладенеца на кралете, вече ги нямаше. Златен нагръдник, украсен със сребърен филигран, едва смогваше да побере белоснежните като слонова кост гърди, колан от перли с широчината на пръст бе спуснат ниско върху бедрата й. Тесни червени ботуши скриваха краката й, а извитата сабя на хълбока й бе украсена със сапфир с големината на гълъбово яйце върху дръжката.

— Това куче лъже! — изръмжа тя. Мъжете отстъпиха още една крачка, ала върху лицата им се четеше нескрита алчност. — Не търси скъпоценни камъни, а някаква си робиня. Така ми каза самият той. Не е нищо повече от ловец на роби с надути мускули, който се е продал и служи на един малоумен глупак от Шадизар. Кажи им, че лъжеш, Конан!

— Казвам истината. — „Или поне част от нея“, помисли си той.