Конан Непобедимия [bg]

Още докато слънцето беше само тънка червена резка, която блещукаше на хоризонта, Карела се събуди и продължиха да яздят на север. Земята бавно се променяше, ниските заоблени възвишения се превръщаха в истински хълмове. Конан вече започваше да се чуди какво ли ще правят хората, които диреше, толкова на север, отдалечени от маршрута на керваните, когато изведнъж Карела пришпори коня си в галон.

— Тук беше — извика тя. — Още два-три хълма и стигаме.

Той бързо я догони.

— Карела, върни се! Карела!

Тя продължи напред и изчезна зад първия хълм. „Глупава жена“, помисли си младежът. Ако поклонниците наистина бяха още там, червенокосата щеше да ги събуди.

Щом заобиколи хълма, кимериецът дръпна юздите на коня и спря. Жената не се виждаше никъде, нито пък се чуваше шумът от копитата на коня й.

— Конан!

Сякаш шибната с камшик, главата на Конан се обърна по посока на силния вик. Карела седеше върху коня си, изправена на билото вдясно от него.

— Кром, жено! Какво пра…

— Името ми е Карела — изкрещя тя. — Червената каня!

Тя остро изсвири и изневиделица от всяка гънка на хълмовете към него полетяха конници — пъстра сбирщина от разноцветни труфила и зле съчетани един с друг доспехи, шлемове, щитове. Само миг и кимериецът се оказа в центъра на огромен кръг разбойници, плътно притиснали рамене един до друг. Той внимателно сложи ръцете си върху лъка на седлото. Само един мускул на ръката му да бе потрепнал, само едно движение към сабята — и четирите арбалета, които бе успял да зърне, щяха да напълнят тялото му със стрели със стоманени наконечници. Съвсем вероятно бе разбойниците да разполагат с още арбалети.

— Карела — извика той. — Това ли е начинът, по който спазваш клетвата си?

— Не съм казала нито една груба дума по твой адрес — отвърна тя подигравателно. — Не съм и повдигала ръка срещу тебе. Нито пък смятам да го направя в бъдеще. Ала се боя, че същото не може да се каже за моите хора. Хордо!

Един плещест мъж с черна брада и груба кожена превръзка на лявото око си проби път през кръга от мъже и се изправи пред Конан. Назъбен белег се промъкваше под превръзката и изчезваше в гъстата му брада. От едната страна устата му бе разтеглена във вечна подигравателна усмивка. Плетената му ризница очевидно бе принадлежала на богат човек — все още личаха следи от някогашната позлата. Големи златни халки висяха на ушите му. Излъскана от употреба извита сабя се полюшваше на хълбока му.

— Тя те нарече Конан — каза едрият мъж. — Е, аз съм Хордо, помощникът на Червената каня. И онова, което искам да знам, онова, което всички ние искаме да узнаем, е защо не ти прережем нещастното гърло тук и веднага.