Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

Тази вечер звездите са направо невероятни. Небето изглежда сякаш е било разпорено като корем и те всичките изпадат от него. Май винаги сме наполовина в един друг свят. Когато гледам през телескопа си, все още се оглеждам за баща си. Мили татко, де да беше по-корав човек. Носиш се някъде там като ангел с немощни криле. Това не ми помага особено. Тази нощ планетите висят на въжета като театрална завеса. Трябва само да завъртя колелото, за да ги задвижа. В известен смисъл всички сме колекционери на чудатости. Аз например харесвам звезди и сърца. Господин Фингърс, от друга страна, си харесва часовници, тикитикитак.

Тази нощ ще вечеряме със специален човек. Тя е в клетка, провесена над масата. Много по-голяма е, отколкото беше, и не изглежда особено щастлива. Олеле. Дантеленият ми ръкавел се е топнал в шоколадовия пудинг – това вече е проблем. Винаги трябва да изглеждаш възможно най-добре за такива празненства. А да видите трапезарията – изглежда разкошна. С достатъчно храна за сто гости. Пир, който да засити сто демона във вечерни костюми. Всички имаме голям апетит и остри зъби. И аз съм един от тях.

В трапезарията е окачено голямо огледало. Да погледнем ли отраженията си? Само аз ли не искам да се вглеждам прекалено внимателно? И какво ме прави това, получудовище ли? Гледам ги всичките как хвърлят погледи към ястията и искат да започват. Господин Фингърс седи на стола на баща ми, разположил се е като цар. Докато истинският ми баща е изгубен някъде в космоса.

Жената Мирър ме гледа от клетката. Упоена от страхливеца доктор Черитри. Очите и са отворени, осъзнава всичко, което става. Нещо в мен иска да я погаля по лицето, нещо в мен иска да я спася, да спася себе си. Отивам до масата, за да съм близо до нея.

– Здравейте, госпожице Мирър, колко сте пораснала.

Господин Фингърс се изправя, за да изнесе речта си.

– Добре дошли, приятели.

Сто чифта очи се обръщат към него. Жената Мирър седи отпусната в клетката. Аз стоя до нея, облечен в най-кървавото си червено. Татко, демоничният властелин на Подземния свят, говори, така че всички трябва да мълчим и да слушаме.

– Много ви благодаря, че дойдохте в дома ми – започва проповеднически.

Домът е мой. Не му принадлежи. Поглеждам към доктор Черитри, който стои до мен. Този път ще го убия и няма да има възможност да избяга. Господин Фингърс продължава:

– Тази вечер, приятели, имаме една много специална гостенка. Може би сте забелязали жената в клетката над масата – и се засмива, о, колко е забавен! – Е, тя ще е нашата вечеря. Отне ми доста време да я открия. Беше преместена от египетска гробница в старинен часовник и от там – в момиче. И ето я сега. И щом бъде изядена, ще погълна душата на египетската принцеса.

Аплодисменти. Господин Фингърс ме поглежда.

– Това нямаше как да стане без помощта на сина ми, Лъвхарт.

Отново аплодисменти. Защо пляскат? Защо чувам чупещи се чаени чаши?