За честта на крадеца [bg]

Имахме си гост.

Огледах се за скривалище, но размислих. Седнах на масата на няколко стъпки от трупа, точно срещу входа. За да изглеждам по-внушително, извадих рапирата и я сложих на коленете си.

Зад завесата се чу тътрене на подметки по пръст. Някой се прокашля.

— Федим? — прошепна прекалено високо мъжки глас. — Ей, Федим!

Завесата се отмести и вътре надникна младолик тип, чиято коса се отдръпваше към темето и може би затова я бе обръснал наскоро. Очите на тясното му лице бяха присвити, но тутакси се опулиха, щом видяха трупа на пода. Погледна ме и щеше да побегне, но Деган вече го бе сграбчил за врата.

Тласна го в дюкяна. Мъжът прояви самообладание и не кресна, пък и това нямаше да му помогне. В този квартал писъците бяха обичайни почти колкото хлебарките.

Натрапникът се оказа нисък, макар и малко по-висок от мен, и слаб. Или по-скоро жилав. Усещаше се силата, скрита под торбестите дрехи и хлабавия колан. Дори Деган трябваше да се напряга, за да го задържи неподвижен. В едната си ръка мъжът държеше платнена торба, която притисна към гърдите си.

— Нищо не съм видял! — изхъхри той. — Не сте били тук!

— Колко жалко — отвърнах аз.

Той престана да се боричка и изви глава настрани, доколкото Деган му позволи. В очите му се разгаряше сметкаджийско, почти хищно пламъче.

— Как тъй?

— Ами имам нужда от човек, който е видял нещо — обясних му. Той се вторачи във Федим и си облиза устните.

— Например?

— Например кой е очистил прекупвача.

— Не си ли ти?

— Не съм. И той не е. — Посочих Деган с рапирата.

— Истината ли да кажа?

Усмихнах се.

— Ще ми е приятно да я чуя.

— Не знам.

— Това не е отговорът, който искам.

Той сви рамене.

— Съжалявам.

Вирнах брадичка към него и Деган стегна хватката си.

— Чакайте! — изхленчи мъжът. — Мога да науча. Мога! — Как?

— Мога да бъда и ухо.

— Имам си уши тук — излъгах.

Погледът му шареше по стаята.

— Но аз познавам… да де, познавах Федим. Знам кого да попитам, къде да слушам.

Кимнах, все едно обмислях предложението.

— Какво беше познанството ти с прекупвача?

— Той ми пази… тоест пазеше ми плячката.

Извих вежди.

— Пазел ти е плячката? Искаш да кажеш, че я е продавал?

Прекупвачите не съхраняват крадени вещи, а ги пробутват изгодно на когото и да е колкото се може по-бързо.

— Не, пазеше я.

Сигурно не изглеждах убеден, защото Деган пак го стисна силно за шията. Мъжът се преви от болка.

— Аз съм „сръчко“! — изохка той. — Федим ми пазеше нещата срещу дял от печалбата.

— Аха-а… — проточих аз.

Вече разбирах.

„Сръчковците“ са изкусни в двойните кражби — отмъкват нещо от някого, продават го на друг, после пак го крадат и го връщат на истинския собственик, щом той обяви награда. Предимството е не само в това, че се облажват двойно от една и съща вещ, но и в умението им да се отървават светкавично от плячката, за да не бъдат спипани с нея. Федим явно е бил посредникът — продавал е и после е посочвал на сръчкото от кого да открадне повторно. Двамата явно си бяха вярвали един на друг, защото всеки от тях би могъл да издъни лесно другия, за да припечели. Опитът ме е научил, че доверието подтиква да разчиташ на някого и да споделяш с него. А аз исках да чуя какво сръчкото е научил от прекупвача.