Знакът на жрицата [bg]

— Жадна ли си? — попита ме Тавис и имах чувството, че той самият е.

— Малко.

Тавис се отби от пътя и се изкачи по хълма. Там имаше тясна пътечка, явно утъпкана от овце, защото цялата бе покрита с малки черни барабонки. Бях с новите си велурени ботуши и се опитвах да не настъпвам барабонките, но това беше трудна работа, защото те бяха навсякъде. Тавис беше с налъми и не му пукаше особено. Пътечката се спускаше, криволичейки, от другата страна на пътя и свършваше в дъното на едно дере. Върбите и леските растяха нагъсто, но между листата им проблясваше вода, а скоро чух и ромоленето й. До мястото за водопой на овцете оставаше малко разстояние и ние се претърколихме дотам. Тавис междувременно свали налъмите си, седна на брега и заклати крака във водата. Аз клекнах и загребах малко вода с шепа. Тя беше хладна и бистра и аз пих, докато не утолих жаждата си.

— Какво е това бучене? — попитах аз, защото до нас долиташе много по-силен шум, отколкото водата в малкото поточе можеше да издаде.

Тавис посочи края на потока.

— Това е мелничарският водопад. Там долу се намира старата воденица. Тя вече не работи и никой не живее там.

Той леко ме побутна.

— Може да слезем дотам. Но това не е място за момичета. Обитавано е от духове.

Той и неговите предразсъдъци към момичетата.

— Какви духове? — попитах аз. — Мисля, че го казваш само за да ме уплашиш.

Той поклати глава.

— Не, истина ти казвам. Сам съм ги чувал. Ако застанеш на ръба на стената до воденичарския вир, можеш да чуеш как някой плаче. А нощем можеш да я видиш.

— Кого?

— Старата Аня. Аня Лаклан. Прапрабаба ми. Тя търси удавеното си дете.

Аз го погледнах набързо, само за миг, колкото да вида дали казва истината. Не лъжеше. Или във всеки случай сам си вярваше.

— Намерили тялото на Аня във вира няколко седмици след като малкото й момиченце се удавило. Никой не знае дали се е самоубила или е паднала, докато го е търсила.

Тавис ме погледна, за да види дали ме е изплашил. Наистина ме побиха тръпки, въпреки пладнешката жега.

— Трябва да намерим живовляк — каза ми той. — Нямаме време да разглеждаме воденици.

И всъщност беше точно така. Но виждах, че той продължаваше да смята, че ме е страх.

— Виж — рекох му аз. — Търговци.

Тавис проследи с поглед ръката ми. По-нагоре, при същинския брод, където поточето се разширяваше почти колкото река, се бе събрала малка група хора и животни, които пиеха вода, също като нас. Бяха седем-осем човека с два фургона, натоварени с медни изделия и други стоки.

— Ехо — извика Тавис с цяло гърло и им махна. Един от търговците вдигна глава, загледа се за миг, но после вдигна ръка и отвърна на поздрава.