Натрапчиви мисли за петък [bg]

— Здравей, Итън. Сега ще се гледаме двамата с теб.

— Фрида — каза той. Гласът му беше необичайно дрезгав за толкова малко дете.

Кристин премести погледа си от Итън към цапаницата на пода, където лежаха съборени купичката му с храна и чашата му с вода.

— Ти си лошо момче — каза тя с хладен, нетърпящ възражения тон.

— Оттук поемам аз — обади се Фрида. — А вие трябва да внимавате, когато наричате някого „лош".

— Само че аз ще трябва да почистя мръсния под.

— Спокойно, аз ще го почистя. Вие си тръгвайте.

Кристин си тръгна, а Фрида отиде при Итън, целуна го по потното чело, откопча колана и го извади от столчето. Той сложи лепкавата си длан в нейната. Итън имаше тъмните очи и коса на Франк и бледата кожа и крехката фигура на Саша, а също и упоритостта на Франк и приветливостта на Саша. Фрида го беше видяла за пръв път, когато той беше на по-малко от един ден — сбръчкано и слабичко малко същество с лице като на угрижен старец; беше му сменяла памперсите (нещо, което никога не беше правила за нечие друго дете); беше се грижила за него, когато Саша беше много болна и депресирана и не можеше да се справи сама; беше го извеждала на разходка и му беше чела приказки. Но и сега той все още беше загадка за нея.

— Какво ще правим, докато Саша се върне от работа?

Преди Итън да успее да отговори, външната врата се отвори със замах.

— Съжалявам — провикна се Саша. — Автобусът закъсня.

— Фрида надникна от стаята. Косата на приятелката й беше разрошена, а лицето й — зачервено.

— Здравей, Саша.

— Господи, Фрида. Прибрах се възможно най-бързо.

— Всичко е наред. Закъсня само с няколко минути. Саша се наведе и вдигна Итън на ръце, но той се заизвива нетърпеливо и тя го пусна. Итън се отпусна на ръце и колене, запълзя и се скри под масата — неговото любимо място за игра. Ако го оставеха, би седял там с часове: с висящата надолу покривка той се чувстваше като в убежище, където местеше миниатюрните си дървени играчки и им говореше с настойчив шепот.

— Къде е Кристин?

— Изпратих я да си върви.

— Всичко наред ли беше с нея?

— Да… Е, нямаше търпение да си тръгне.

— Малко ме е страх от нея, когато е сърдита.

— Не бих казала, че това са здравословни работни взаимоотношения.

— Не са — съгласи се унило Саша. — Откакто Франк си тръгна, винаги закъснявам с половин час за всичките си ангажименти. Нищо чудно, че тя губи търпение.