Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
- Гулиелмо, ти си нещастник, знаеш го. Да, виното е добро, но не утешава. И цяла дамаджана да изпиеш, пак няма да забравиш жена си и това, че те заряза. Да, виното е хубаво нещо, но компанията на обичаната жена е много по-добра.
Бях смаян от истината, съдържаща се в тези думи и отвърнах, тоест моят първи глас отвърна:
- Имаш право, но какво ми остава отсега нататък? На петдесет съм, жената е на двайсет и пет, заряза ме. Къде ще намеря друга, която да иска да живее с мен? Всъщност ми остава само виното, нали?
Другият глас:
- Послушай ме, не философствай! Добре знаеш, че не си се отказал от жена си.
Тогава аз:
- Кой каза? Отказах се и още как...
А той:
- Не, не си се отказал. Ако се беше отказал, нямаше да избухваш в плач само при мисълта за нея
по всяко време и на всяко място, даже в клозета и по стълбището.
С една дума, вече имах два гласа: един, който, така да се каже, говори от мое име, и един друг, който говореше като друг човек; всъщност бях аз, но в същото време не бях аз. Случи се така, че, както винаги, без да се усетя, преминах от монолог към диалог или с други думи от това да си говоря сам към това да споря сам.
Освен това тези разговори невинаги бяха диалози. Понякога бяхме в съгласие, аз и той. Например вечерта, когато бях изпил литър и половина, ако не и два, се бях запътил към стаята си и там пред огледалото на скрина правех гримаси, за да бъде смешно. Тогава той каза:
- Ти, както обикновено, се напи, добре че си вкъщи, а не навън. Не можеш да се държиш на краката си. Не те ли е срам, на тази възраст? - не без известна нотка на задоволство в гласа.
Продължихме така около два месеца, почти в съгласие; докато една нощ, когато бях пил повече от обичайното - една дамаджана цяла-целеничка, застанал пред огледалото и изплезил език, останах изумен пред образа отсреща, сериозен и сдържан, без да се плези и дори без да е отворил уста. След като се бях гледал дълго и състрадателно, казах:
- Гулиелмо, изчерпи търпението ми.
Попитах:
- Че защо?
А той:
- Защото вместо да се бориш, се оставяш на течението. Примири се със заминаването на жена си, превърна се в пияница, дори изгуби любовта към занаята.
- И кой го казва?
- Аз го казвам. Всички в махалата знаят, че пиеш. Носят си обувките на поправка другаде. Знаеш ли какъв си? Дрипа, не човек.
От тези думи се почувствах зле и се почесах по главата; после попитах:
- Какво да направя според теб?
- Да се бориш, да се противопоставиш, да воюваш.
- Защо?
- За да върнеш жена си вкъщи. След като без нея не можеш да живееш, опитай да си я върнеш. Не си ли ти мъжът? Нямаш ли право тя да бъде с теб? Тогава мърдай, действай, направи нещо!
- Ами какво да направя?
- Ее, какво да правиш. Прекрасно знаеш какво да направиш.
- Не, честна дума, не зная.
Той ме погледна втренчено.
- Трябва да направиш така, че с добро или с лошо да я върнеш вкъщи.
Каза това със странен тон, който, да си призная, ме изплаши. Отвърнах:
- Опитах с добро, не доведе доникъде. С лошо не ща дори да опитвам. Не искам да правя лоши работи.
Смятам, че казах нещо правилно, за да го убедя. Но той тръсна глава и рече заплашително:
- Засега стига. Ще поговорим отново.
В същия момент изчезна от огледалото и аз останах сам.
Легнах си умислен. Бях току-що изгасил светлината, гласът му отново започна в тъмнината:
- Сега, когато си по-спокоен и опиянението ти отмина, ще ти кажа какво трябва да направиш, за да си върнеш жената. Не ме прекъсвай, изслушай ме до края.
Отвърнах, че го слушам, да говори! И той, накратко, като се шегуваше, ми каза да отида на следващата сутрин в дюкяна, да взема обущарския нож, после да отида при жена си, да и сложа
ножа под носа и да заявя:
- Или се връщаш веднага вкъщи, или, ако не, виждаш ли това?...
Скочих като ужилен, както си бяхме в тъмното, и рекох:
- Ти си луд! И дума не може да става. Искам си жената, естествено. Но да я заплашвам с обущарски нож, е прекалено. Не смятам да свърша в затвора.
А той:
- Добре де, не искаш да отидеш в затвора. Но може би в затвора ще ти бъде по-добре, отколкото тук.
- Какво искаш да кажеш?
- Казвам, че в затвора поне няма да си сам. И въобще, нямаш нищо за губене: или жена ти си идва заедно с теб и толкоз по-добре, или не идва, ти и хвърляш един пердах и я порязваш с обущарския нож, след което отиваш в затвора, а там си в компанията на другите затворници.
- Ти си луд.
- Не съм луд аз и ти добре го знаеш. Ти, Гулиелмо, си толкова самотен, че дори и затворът те блазни.