Нови римски разкази [bg]

Продължихме така около два месеца, почти в съгласие; докато една нощ, когато бях пил повече от обичайното - една дамаджана цяла-целеничка, застанал пред огледалото и изплезил език, останах изумен пред образа отсреща, сериозен и сдържан, без да се плези и дори без да е отворил уста. След като се бях гледал дълго и състрадателно, казах:

- Гулиелмо, изчерпи търпението ми.

Попитах:

- Че защо?

А той:

- Защото вместо да се бориш, се оставяш на течението. Примири се със заминаването на жена си, превърна се в пияница, дори изгуби любовта към занаята.

- И кой го казва?

- Аз го казвам. Всички в махалата знаят, че пиеш. Носят си обувките на поправка другаде. Знаеш ли какъв си? Дрипа, не човек.

От тези думи се почувствах зле и се почесах по главата; после попитах:

- Какво да направя според теб?

- Да се бориш, да се противопоставиш, да воюваш.

- Защо?

- За да върнеш жена си вкъщи. След като без нея не можеш да живееш, опитай да си я върнеш. Не си ли ти мъжът? Нямаш ли право тя да бъде с теб? Тогава мърдай, действай, направи нещо!

- Ами какво да направя?

- Ее, какво да правиш. Прекрасно знаеш какво да направиш.

- Не, честна дума, не зная.

Той ме погледна втренчено.

- Трябва да направиш така, че с добро или с лошо да я върнеш вкъщи.

Каза това със странен тон, който, да си призная, ме изплаши. Отвърнах:

- Опитах с добро, не доведе доникъде. С лошо не ща дори да опитвам. Не искам да правя лоши работи.

Смятам, че казах нещо правилно, за да го убедя. Но той тръсна глава и рече заплашително:

- Засега стига. Ще поговорим отново.

В същия момент изчезна от огледалото и аз останах сам.

Легнах си умислен. Бях току-що изгасил светлината, гласът му отново започна в тъмнината:

- Сега, когато си по-спокоен и опиянението ти отмина, ще ти кажа какво трябва да направиш, за да си върнеш жената. Не ме прекъсвай, изслушай ме до края.

Отвърнах, че го слушам, да говори! И той, накратко, като се шегуваше, ми каза да отида на следващата сутрин в дюкяна, да взема обущарския нож, после да отида при жена си, да и сложа

ножа под носа и да заявя:

- Или се връщаш веднага вкъщи, или, ако не, виждаш ли това?...

Скочих като ужилен, както си бяхме в тъмното, и рекох:

- Ти си луд! И дума не може да става. Искам си жената, естествено. Но да я заплашвам с обущарски нож, е прекалено. Не смятам да свърша в затвора.

А той:

- Добре де, не искаш да отидеш в затвора. Но може би в затвора ще ти бъде по-добре, отколкото тук.

- Какво искаш да кажеш?

- Казвам, че в затвора поне няма да си сам. И въобще, нямаш нищо за губене: или жена ти си идва заедно с теб и толкоз по-добре, или не идва, ти и хвърляш един пердах и я порязваш с обущарския нож, след което отиваш в затвора, а там си в компанията на другите затворници.

- Ти си луд.

- Не съм луд аз и ти добре го знаеш. Ти, Гулиелмо, си толкова самотен, че дори и затворът те блазни.