Кралят на моста

Лара не продума и миг по-късно мълчанието й бе възнаградено.

— Служа на Среден пост, откакто станах на петнайсет. Командир съм от деветнайсетгодишен. През последните десет години загубих бройката на всички битки, които съм водил с нашественици. Но си спомням тринайсетте пъти, когато закъсняхме. Когато стигнахме до хората, след като нашествениците бяха приключили с тях. Цели семейства — избити. И за какво? За риба? Те не притежаваха нищо, което си струва да им вземеш. Затова им взеха живота.

Лара притисна длани в полата на роклята си. Потта се просмука в коприната.

— Защо го правят тогава?

— Мислят, че могат да научат от селяните как да проникнат в моста. Но цивилните не го използват. Те не знаят тайните му. Човек би си помислил, че след толкова години нашествениците ще го осъзнаят. Може и да са го осъзнали. — Лицето му се сгърчи. — Може би ги убиват за удоволствие.

Пръстите му за миг докоснаха нейните, докато й подаваше колодата — допирът му по ледената й кожа бе топъл. Арен спечели това раздаване.

— След като си задаваме трудни въпроси… — Той потупа с пръст брадичката си. — Кой е най-лошият ти спомен?

Най-лошите й спомени бяха стотици. Хиляди. Споменът за това как оставя сестрите си на произвола на огъня и пясъка. За Ерик, мъжа, който й беше като баща и който бе отнел собствения си живот пред очите й, защото вярваше, че е била подтикната да убие собствените си сестри. Как прекарва седмици наред в дупка в земята, сама. За гладуване. За бой. За принудата да се бие, за да оцелее, докато учителите й през цялото време повтаряха, че всичко това ще я направи по-силна. Че ще я научи да издържа на какви ли не изпитания. „Правим го, за да ви защитим — казваха на нея и на сестрите й. — Ако искате да мразите някого, да обвинявате някого, погледнете Итикана. Погледнете краля й. Ако не бяха те, ако не беше той, всичко това нямаше да е необходимо. Победете ги и никое маридринийско момиче няма да бъде подлагано на това, на което подлагаме вас.“

Тези спомени пробудиха нещо дълбоко в душата й, необяснима вълна от гняв, ярост и страх. Омраза към Итикана. Още по-силна омраза към мъжа, седнал срещу нея.

Тя бавно преглътна емоциите си, натъпка ги обратно, но когато вдигна глава, разбра, че Арен ги е видял да пробягват по лицето и.

„Кажи му някаква истина.“

— Родена съм в харема във Венция. Живях там с майка си, всички останали съпруги и по-малките им деца. След подписването на договора баща ми събра всичките си дъщери на определена възраст и ни изпрати в пустинния лагер за тяхна — за наша — безопасност от атаките на Валкота, Амарид и всяка друга страна, която би дръзнала да наруши мира. Бях на пет години. — Тя преглътна. Споменът бе мъгляв, но звуците и миризмите — така ясни, сякаш се беше случило вчера. — Отведоха ни без предупреждение. Играех си, когато стражите ме грабнаха, и помня как ритах и крещях, докато ме извличаха от харема. Миришеха ужасно, на пот и вино. Помня, че други стражи държаха майка ми, а тя се бореше с тях, за да дойде при мен. Искаше да им попречи да ме вземат. — Очите на Лара пареха и тя прогони сълзите с глътка бренди. Още една. — Никога повече не я видях.

— И преди не харесвах баща ти — рече тихо Арен, — но сега го харесвам още по-малко.

— Най-лошото… — Тя замълча и напрегна ума си, за да си припомни онова, което й убягваше. — Най-лошото е, че вече не помня лицето й. Ако я срещна на улицата, не съм сигурна, че ще я позная.

— Ще я познаеш.

Лара прехапа бузите си отвътре, вбесена, че точно той от всички хора на света трябваше да каже нещо, което да облекчи болката й. „Точно заради него те отнеха от майка ти. Той е виновен. Той е врагът. Врагът. Врагът.“

Някой почука силно на вратата и Лара подскочи, откъсната от мислите си.

— Влез — каза Арен.

Вратата се отвори и разкри красива млада жена, окичена с оръжия. Дългата й черна коса бе обръсната отстрани, а останалото бе прибрано на конска опашка на върха на главата — прическа, която местните жени воини като че ли предпочитаха. Имаше сиви очи. Беше с половин глава по-висока от Лара и под изпъстрената с белези кожа на голите й ръце играеха стегнати мускули.

— Това е Лия. Член е на стражата ми. Лия, това е Лара. Тя е…

— Кралицата. — Младата жена наклони глава настрани. — За мен е чест, Ваше Величество.

Лара също кимна. Жените Воини на Итикана предизвикваха любопитството й. Баща й беше казал на нея и сестрите й, че тук ще ги подценяват, защото са жени, но на Лара й се струваше, че в тази страна уважаха жените толкова, колкото и мъжете.