Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— Ние също го прочетохме — кимна той, — но, слава богу, то не отговаряше на истината.
— Но как може, за бога, на никого от вас да не мине и през ум да ми го каже? Та това е моят баща, който е можел да се върне при мен! Теб, Джерълд, мога да извиня, но на нея не бих простила никога! Как е могла да укрива това от мен? Как е възможно да бъде толкова жестока!
— Какво успя да ти разкаже този Блек за него? — Въпросът дойде съвсем неочаквано.
— Каза ми, че е бил чудесен човек, че ме е обичал много. О — в гласа й прозвуча горчивина, — зная за какво е била тревогата ви, винаги съм знаела. Татко е бил нацистки генерал, воювал е за Хитлер, а ти и тя не желаете това да се споменава. Животът ви е самодоволен по английски и няма да прозвучи никак добре, ако в женското дружество се разбере, че тя е вдовица на един от тези нацистки зверове, за които сме чували толкова много. Добре ми са известни зверствата и концентрационните лагери. Зная какви варвари сме били, преди да израсна достатъчно и да разбера, че и аз съм една от тях. Майка ми е страхливка. Бояла се е винаги и от родината си, и от мен. Затова и никога не ме е обичала. Аз съм връзката й и с баща ми, и с Германия. Без мен тя можеше да си бъде чисто и просто само проклетата госпожа Джерълд Риджуей.
— Ти не знаеш какво говориш! — Той се бе надвесил над нея. Никога не беше го виждала така разгневен. — Да не си посмяла да говориш така за майка си! Надявам се никога да не ти се наложи да разбереш през какъв ад премина тя. Но ти си толкова предубедена срещу нея, че в такъв случай не би го оценила. А сега си отивам. Всеки детектив, който доближи дома ми, ще бъде принуден да се разкара колкото може по-скоро. Ако е тръгнал по следите на слуха, че баща ти е бил забелязан в Париж, само си губи времето. Той е мъртъв, Пола, и всичко, което мога да ти кажа, е само това, че ти трябва да бъдеш благодарна за това.
Той напусна стаята и тя чу как външната врата се затръшна. Пола седна и запали цигара. Очите й преливаха от сълзи. Това беше първата й свада с нейния доведен баща. Боже, как ненавиждаше тази връзка — това тясно, закрилящо ги единство помежду им, непроницаемо отвън. Той не беше жесток или още по-малко непочтен човек, но не можеше да разбере нейното положение, държеше само за чувствата на жена си. Пола бе изплакала премълчаваната си от години болка. Беше изнесла наяве чувството си на срам, съзнанието, че е по-различна от другите, потискано дълбоко в нея още от юношеските години. Беше израснала, за да осъзнае, че е член на една нация, чиито престъпления против човечеството бяха осъдени навсякъде по света. Нейният народ беше оприличаван с варварските орди от XII век. Геноцид — десет милиона евреи, два милиона цигани. Мъже, жени и деца, покосени във Франция, Италия, Полша, Русия. Ужас след ужас, напластявани един върху друг. Имена, свързани с неизразим позор — Дахау, Белзен, Бухенвалд… Нейното собствено презиме е било променено на Риджуей, когато е била още дете. За да не узнае никой каква е — германка и дъщеря на германски генерал.
Единственият човек, който можеше да утеши тази страшна самота и чувство за вина, беше майка й. А тя беше спуснала завесата на мълчанието и Пола както и да опитваше, не успяваше да я разкъса.
Тя стана и си наля алкохол — това беше необичайно за нея — никога не пиеше сама. Среса си косата и напудри лицето си. То беше бледо, очите й уморени. Цял живот беше гледала това лице, отразявано от огледала, и не можеше да го идентифицира като свое. Джеймс я обвиняваше, че е чужденка — може би е бил прав. Никога не бе излизала от вътрешната си черупка, та да се остави да я подуха студеният вятър на околния свят — това сигурно би й създало неудобство. За първи път разбра защо той й е изневерявал. Нейната първа приятелка беше топла, чувствена жена, наистина недотам красива, но с много заразителен смях. Джеймс я бе харесал и неизбежното се случи. Тя не знаеше за другото, младото момиче и нехаеше за това. Отново среса косата си и осъзна изведнъж, че бе простила на Джеймс — беше съвсем спокойна, като мислеше за всичко това. Наля си втора чашка и седна до телефона, за да му съобщи този факт, когато на вратата се позвъни. Погледна часовника си. Беше 21:00. Забравила бе да вечеря — потопена в миналото, забрави всичко друго. Когато отвори вратата, там стоеше Фишер.
— Днес не е четвъртък. Идвате два дни по-рано.
— Позволете ми да вляза. Щом като прегледах вестниците, реших да дойда веднага.