Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— Търсих те по телефона в службата, мила, но ти не се бе върнала от обяд, затова реших да се отбия насам.
Пола отвори външната врата и нейният пастрок я посрещна с тези думи. Изглеждаше объркан и в същото време бодър. От него винаги се излъчваше някаква пресилена любезност, която действуваше на Пола потискащо.
— Каква приятна изненада, Джерълд. Заповядай! Какво ще пиеш?
Той се настани в малката дневна. Подхвана абсолютно същите сладникави бележки за подреждането на стаята, които бе казал и при последното си посещение, и започна да се върти и да го усуква до такава степен, че Пола без малко да му кресне да престане с празните си приказки и да каже най-сетне какво иска. И когато накрая стигна до това, направи го така просто, сякаш усилията му да подходи тактично го бяха съвсем изтощили.
— Трябваше да те видя, Пола. Майка ти е толкова разтревожена.
— О? Неприятно ми е да чуя това. За какво? — На нея й бе известно, преди той да го каже. Знаеше какво тревожи майка й, знаеше и защо бригадният генерал беше напуснал уютното си гнездо в Есекс, та да пристигне в Лондон — искаха да научат нещо за Блек.
— Тя загуби съня си. Накарах я вчера да отиде при лекар. Казала си й нещо, което я разстроило дълбоко, нещо във връзка с баща ти.
— Точно така. Споделих с нея, че негов приятел пожела да ме посети. Тя ми нареди да не го приемам. Възникна и караница по този повод. Зная, че ти е казала всичко, Джерълд. Тя не е крила никога и нищо от теб. Искаш да научиш какво съм направила, нали?
— Да, може и тъй да се каже. — Фалшивата бодрост сякаш се бе отмила от лицето му. Беше истински старец, разтревожен, с дълбоки бръчки между веждите, с ядно изражение. — Какво си сторила, Пола? Послуша ли майчиния си съвет? Или се срещна с него?
— Приех го миналия понеделник в кабинета си. Разказа доста неща за баща ми.
— О, боже! — Риджуей улови главата си с две ръце. — Защо не престана да се занимаваш с всичко това? Ако само знаеше през каква агония премина майка ти …
— Не зная нищо за майка си — изрече хладно Пола. — Тя никога не е споделяла нищо с мен. Никога не ми се е доверявала. Цял живот ме е държала на разстояние. И защо произнасяш „Боже мой!“ по такъв начин? Защо не бива да чуя нещо, отнасящо се за баща ми?
Лицето му се зачерви, той се поизправи в креслото и втренчи поглед в младата жена.
— Защото цялата тази история значи твърде много за нея. Не можеш ли да разбереш, че е стара вече?
— Какво общо има тук всичко това? Сякаш никога не е обичала баща ми! Никога не се е интересувала от нищо друго освен от теб! Не ме убеждавай, че понася трудно тези болезнени спомени. Всичко е приключило още преди 26 години. Съжалявам, Джерълд, но мисля, че имам право да знам нещо и за другата половина на своето семейство.
— Дори това да й струва много?
— Но защо би трябвало да й струва много? — настоя Пола. — Какво има да скрива?
Той не отговори веднага. Надигна се тежко от креслото и застана лице с лице срещу нея.
— Пола, ако те помоля да оставиш цялата тази работа и да престанеш да задаваш въпроси, би ли го направила?
— Не, Джерълд. Съжалявам. Покажи ми причината, само една причина, и аз ще те послушам. Иначе обещанието ще е неискрено, а такова не бих дала.
— Не мога да те разбера, Пола. Направихме за теб всичко най-добро, на което бяхме способни. Майка ти…
— Не искам да споменаваш мама. Ти направи всичко, на което бе способен, Джерълд, и аз ценя високо твоите усилия. В края на краищата аз не бях твоя дъщеря. Между другото, да сте имали напоследък посетител?
— Какво искаш да кажеш? Какъв посетител?
— Частен детектив. Ако ти и мама не желаете да се рови миналото, боя се, че това няма да ви хареса. Появило се е съобщение в пресата, че баща ми е бил забелязан в Париж. Може би все пак той е жив. — За нейна изненада не последва никаква реакция на учудване или безпокойство.