Чаровникът, който я укроти
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: reid family #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чаровникът, който я укроти». Краткое содержание книги:
Рейфиъл Лок е най-желаният и чаровен мъж в лондонското общество. Той се обзалага с приятеля си Мактавиш, че ще преобрази капризната Офелия в мила и покорна жена, която ще бъде идеалната съпруга.
Но как?
Като я отвлече в провинциалното си имение и й покаже колко неприемливо е поведението й. Само че докато провежда ежедневните „уроци“, той започва да усеща необяснимо привличане към опърничавата си пленница…
— Естествено — тросна му се тя. — Обичам да ме пекат на бавен огън.
— Ти май не си даваш сметка за сериозността на положението, Фелия.
— Нима? Може би не виждам причина да навлизам в тази тема, защото вече си признах, че никога нямаше да пусна онзи слух, ако не бях обзета от страх и гняв. Но сега ще ти разкрия още нещо. Другият ми основен недостатък е избухливостта. Не мога да се контролирам и често давам воля на чувствата си.
— Не ме изненадваш, драга — сухо отвърна Рейфиъл. — Повярвай, не ми казваш нищо ново.
— Така ли? Значи да разбирам, че умишлено си ме провокирал?
— Съвсем не. Просто си болна на тема „недостатъците ми“.
— Защото ги мразя, ах, как ги мразя!
След това пламенно изявление няколко секунди двамата се измерваха с поглед.
— Тогава защо се съпротивляваш със зъби и нокти на помощта ми? — тихо запита Рейфиъл.
— Отказвала ли съм да разговаряме? Казвала ли съм ти да вървиш по дяволите… в последно време?
Той избухна в смях.
— Не, не и в последно време. Да разбирам ли, че ще ми сътрудничиш? За твое добро?
— Не, не за мое добро, а за да се измъкна оттук час по-скоро.
Рейфиъл въздъхна.
— Това не е точно отношението, на което се надявах, но все пак е по-добре от нищо. Нека ти задам един въпрос. Ако трябваше да започнеш всичко отначало, щеше ли да разтрогнеш годежа си с Дънкан по друг начин?
— Защо не ме питаш дали съм имала избор? Какво не ти е ясно в думичката „отчаяние“?
— Значи не съжаляваш за стореното?
— Разбира се, че съжалявам. В действията ми нямаше злонамереност, както ти, изглежда, смяташ. Не целях да го засегна. Само се опитвах да го отблъсна! По-късно стигнах до извода, че Дънкан е приемлива партия. Титлата му щеше да удовлетвори татко.
— Но не и теб?
— Държа бъдещият ми съпруг да притежава само едно нещо, и това не е титлата. Тя е от значение за баща ми, но не и за мен.
— И кое е това единствено нещо?
— Не вярвам тази информация да има отношение към целта ти да подпомогнеш добруването ми.
— Не, но сега съм любопитен.
— Толкова по-зле за теб — подсмихна се коварно тя.
ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
— Още една фуста? — предложи Сейди. — Подадох се навън и носът ми замръзна. Тази сутрин е по-студено, отколкото очаквах.
— Друг път била ли си толкова далече на север? Аз не, но очевидно тук е много по-студено, отколкото сме свикнали. А вече нося три фусти! — оплака се Офелия.
— Нали видя вълнените чорапи, които ти приготвих?
— Да. Престани да мърмориш.
— Де да се бяхме сетили да ти донесем ботуши! Те щяха да топлят краката ти по-добре.
Офелия най-накрая се засмя.
— За тях нямаше място, а ти стига си се притеснявала. Добре съм с тази дебела кадифена рокля и с палтото. Просто излизам да се поразходя. Обещавам незабавно да се прибера, ако ми стане студено.
Няколко минути по-късно тя бързо слизаше по стълбището. Беше си сложила обточена с кожа шапка, светлосиньото й палто беше закопчано до най-горното копче, маншонът й беше завързан на китката, за да не го загуби. Още беше рано сутринта. Офелия се надяваше да се наслади на разходката сама, без да се натъква на своето възмездие.
По-късно следобед имаше време да продължи с дългия списък от преображения, споменат от Рейфиъл. Разговорът им снощи беше достатъчно болезнен. Не обичаше да й напомнят за нейните скърби. Не че бяха много, но все пак имаше няколко. Какво се надяваше да постигне този мъж? Да не мислеше, че като я направи тъжна и нещастна, и — voila! — тя ще стане нов човек? Офелия изсумтя пренебрежително.
Но първото им обсъждане на предполагаемата й лошота не се бе оказало чак толкова неприятно. Беше решила да говори истината. Не й се случваше често и не разглеждаше това като недостатък, а като удобство, защото истината рядко я устройваше. За разлика от лъжата. Това бе навик, усвоен от „приятелите“ й, понеже те никога не бяха искрени с нея, а винаги й говореха това, което според тях щеше да й хареса. Освен това, ако беше откровена, щяха да се обидят и да си отидат завинаги, а тя отдавна беше заключила, че е по-добре да имаш някакви приятели, отколкото никакви.
Ето защо се удиви, когато реши, че ще е честна с Рейфиъл. Не можеше да каже защо. Може би й се струваше по-проницателен от останалите и бързо щеше да разбере, ако вземе да го мами. Не че й се налагаше да лъже. Тя си имаше своите недостатъци като всеки друг. За съжаление ги проявяваше по-често, отколкото би й било приятно. Но щеше да си ги признае и проклета да е, ако това не накараше този тип да я заведе в Лондон!
Когато излезе навън и затвори вратата след себе си, разбра, че Сейди е била права. Не че въздухът беше мразовит, но духаше леден вятър, който вероятно нямаше да се усеща, ако слънцето грееше. Но слънцето още не се беше показало, а се криеше зад плътна пелена от тъмни облаци, които вещаеха още сняг.