Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

Лидия забеляза вдовицата, седнала сама в „Старбъкс“.

Вдовицата седеше на стол без облегалка и зяпаше разсеяно към рехавия поток минувачи. Кафето й беше до прозореца и парата образуваше кръг над чашата. Лидия я загледа за момент. Следите от опустошението бяха видими — раненият поглед, насочен в безкрая, позата на поражение, косата без блясък, треперещите ръце.

Лидия поръча голямо капучино със сметана, подсилено със струя еспресо. Барманчето — кльощав хлапак с козя брадичка, облечен в черно — й пусна струята „за сметка на заведението“. Мъжете, даже и младоци като този, правеха подобни жестове за Лидия. Тя смъкна тъмните очила над очите си и му благодари. Той едва не се подмокри. Мъже.

Лидия се запъти към масата с подправките, сигурна, че той оглежда задника й. И с това беше свикнала. Тя добави пакетче „Икуъл“ към кафето си. Заведението „Старбъкс“ беше почти празно — имаше много свободни места, — но Лидия се плъзна на стола до вдовицата. Доловила присъствието й, тя се сепна от унеса.

— Уенди? — обади се Лидия.

Уенди Бърнет, вдовицата, се извърна към тихия глас.

— Много съжалявам за твоята загуба — изрече Лидия с усмивка. Съзнаваше, че има топла усмивка.

Дребната й стегната фигурка бе облечена в сив костюм, шит по поръчка. Полата имаше достатъчно висока цепка. Делово секси. Очите й имаха искрящо влажен блясък, нослето — леко вирнато. Косата й падаше на кестеняви къдрици — една от многото й прически, които сменяше често.

Уенди Бърнет я изучава толкова продължително, че Лидия се запита дали изобщо я е разпознала. Лидия бе срещала многократно този поглед — неувереното изражение „откъде ли ви познавам“, макар че не се бе появявала по телевизията, откакто навърши тринайсет години. Някои хора дори коментираха гласно: „Хей, знаете ли на кого ми приличате?“, но Лидия — тогава се водеше Лариса Дейн — само свиваше рамене.