Пръстенът на Савската царица
- Автор: Хагард Хенри Райдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: О. Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Савската царица». Краткое содержание книги:
— Много вероятно — прошепна Орм към мене. — Не е изключено тези камили да са отгледани тук и сега се отправят към оборите си. Е добре, може да се направи само едно нещо — да се върви напред.
Така продължихме дълго, сподиряни само от случайното внимание на някое лаещо куче. За щастие фараон в своята кошница не им обърна внимание, негов обичай бе, когато друго го джафкаше, да се преструва на безразличен, докато се доближеше дотолкова, че да се хвърли върху му. Най-после изглежда преминахме под втора арка, след която, на около сто и петдесет ярда, камилите внезапно спряха. Куик слезе и скоро го чух да казва:
— Врата. Мога да почувствам медните орнаменти по нея. Отгоре кула със стена от всяка страна. Изглежда сме в капан. Най-добре е да спрем тук, докато съмне. Нищо друго не може да се направи.
Спряхме, вързахме камилите една за друга, за да не се отдалечат, и се свряхме на завет от дъжда под кулата или каквото би то. За да прекараме времето и се съвземем от замръзването, хапнахме малко консервирана храна и бисквити от торбите на седлата ни и пихме по глътка бренди от манерката на Куик. Това ни сгря донякъде, защото и цяла бутилка не би ни повдигнала настроението. Та Хигс, когото всички обичахме, бе загубен, но жив ли е или мъртъв? Абати също пропаднаха или пък дезертираха и ние, тримата бели хора, очевидно сме навлезли в дивашка крепост, където, щом ни видеха, щяха да ни заловят и изколят като пилци. Действително положението ни не беше радостно.
Смазан от физическо и душевно бездействие, започнах да дремя. Орм замълча, а сержантът, като отбеляза, че няма нужда да се безпокоим (каквото трябваше да стане, щеше да стане), се утешаваше в един ъгъл, като си тананикаше непрекъснато стиха от един химн:
„Има благословен дом отвъд тази страна на печал, където изпитания никога не спохождат и сълзи на скръб не се леят.“
За наше щастие кратко време преди зората „сълзите на скръб“, представлявани от дъжда, престанаха да се леят, небето се проясни и откри звездите. Внезапно небесният свод бе наситен с прекрасна перлена светлина, въпреки че на земята мъглата остана все тъй гъста, та не можехме нищо да видим. После над това море от мъгла се издигна огромното кълбо на слънцето, но все още не виждахме нищо на няколко стъпки встрани.
„Има благословен дом отвън тази страна на печал“ — продължаваше да бръмчи Куик под носа си може би за петдесети път; явно не знаеше друг химн, подходящ да нашите условия. После внезапно възкликна:
— Хей! Ето там стълби. С ваше разрешение ще се изкача по тях, капитане. — И го стори. Минута по-късно чухме гласът му да вика тихо: — Елате тук, господа, погледнете нещо, което си заслужава да се види.
И така ние се запрепъвахме нагоре по стълбите. Както почти очаквах, намерихме се на върха на една от двете кули, изградени над арка. Те бяха част от голямо защитно съоръжение извън южните порти на един град, който не можеше да бъде друг, освен Хармак. Над мъглата се извисяваха могъщите скали на Мур, почти срещу нас, прорязани от дълбока долина. В нея се изливаше слънчевата светлина и откриваше чудесен и впечатляващ предмет, чиято основа бе обградена с вълнисти изпарения. Това бе огромно полегнало животно от черен камък с лъвска глава, коронована с уреуса, завършващ със змия — символ на величеството в древен Египет. Не бе възможно да се каже колко голямо бе това същество при разстояние от почти миля. Но беше явно, че никой друг монолитен паметник, какъвто бяхме някога виждали или слушали за него, би могъл да се доближи до колосалните му размери.
Сравнен с този огромен строеж, прехваленият сфинкс на Гиза наистина изглежда като играчка. Това бе малка скална планина, изваяна от гения и търпеливия труд на някаква отмряла раса мъже, представляваща тялото на чудовище с лъвска глава. Величието и страховитостта му в червената утринна светлина бяха неописуеми. Даже и в нашето отчаяно състояние те ни потиснаха и впечатлиха така, че известно време мълчахме. След това заговорихме всеки по своя маниер:
— Идолът на фунг — казах аз. — Не е чудно, че диваците го вземат за бог.
— Най-големият монолит в целия свят — избъбра Орм. — А Хигс е мъртъв. О, ако той бе доживял да го види, щеше да си отиде щастлив! Бих желал аз да съм загинал. Защо не съм аз? — И той си чупеше ръцете, защото в природата на Оливър Орм беше да мисли за другите преди себе си.
— За това дойдохме да го вдигнем във въздуха — говореше на себе си Куик. — Добре, тези „азурни жилещи пчели“, или както наричат веществото (той говореше за азоимидите), са много активни. Ще трябва обаче страшно разтърсване, ако някога стигнем там. Все пак жалко за стария мърморко, беше хубав по свой начин.