Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

— Една част загинаха при кулите с макарите. Онзи твой чичо, сир Кеван, плати на останалите и ни изхвърли.

— Колко щедро от негова страна — кисело каза Тирион. — Това означава ли, че си изгубил вкуса към златото?

— Едва ли, дяволите да ме вземат.

— Добре — каза Тирион. — Защото, както изглежда, все още ще ми трябваш. Случайно да знаеш какво е станало със сир Мандън Муур?

Брон се изсмя.

— Знам, че се е удавил, проклетникът.

— Много му дължа аз на него, но как да му платя? — Тирион опипа с пръсти белега на лицето си. — Честно казано, ужасно малко знам за този човек.

— Имаше рибешки очи и носеше бял плащ. Какво друго ти трябва да знаеш?

— Всичко — каза Тирион. — Като начало. — Трябваше му доказателство, че сир Мандън е бил човек на Церсей, но не посмя да го каже на глас. В Червената цитадела човек трябваше да държи езика си зад зъбите. Тук имаше плъхове в стените и птиченца, които говорят много, и паяци. — Я ми помогни да се изправя — изпъшка той, оплетен в завивките. — Крайно време е да навестя баща си. И крайно време да се покажа пред хората.

— Гледката ще е страхотна — подигра му се Брон.

— С половин нос ли? Но като стана дума за красота, Марджери Тирел вече в Кралски чертог ли е?

— Не. Но идва и градът се е побъркал от обич към нея. Тирел карат храна от Планински рай и я раздават от нейно име. Стотици фургони, всеки ден. Из града е пълно с хора на Тирел, перчат се по улиците със златните розички, пришити на палтата им, и никой не плаща виното си. Жени, вдовици, курви, всички жени са готови да дадат най-скъпото си на всяко червенобузо момченце със златна розичка на цицата.

„Плюят на мен и плащат пиенето на Тирелите.“ Тирион се смъкна от леглото. Краката му омекнаха, стаята около него се завъртя и трябваше да се хване за ръката на Брон, за да не падне по очи.

— Под! — изрева той. — Подрик Пейн! Къде си, в името на седемте ада? — Мисълта за Под го дъвчеше като беззъбо псе. Тирион мразеше слабостта, най-вече собствената си. Тя го караше да изпитва срам, а срамът разпалваше гнева му. — Под, веднага тук!

Момчето се появи на бегом и като видя станалия и стиснал ръката на Брон Тирион, зяпна.

— Милорд. Вие сте станали! Такова… искате ли вино? Приспивно? Да извикам ли майстера? Той каза, че трябва да лежите.

— Твърде много лежах. Донеси ми някакви чисти дрипи.

— Дрипи?!

Как можеше това момче да е с толкова ясен ум и толкова находчиво в битка, и толкова смотано и объркано във всички други случаи, Тирион така и не можеше да разбере.

— Дрехи — каза той. — Риза, гащи, елек. За мен. Да се облека. За да мога да изляза от тая проклета килия.

Наложи се двамата да му помогнат да се облече. Колкото и отвратително да изглеждаше лицето му, най-тежката от раните му беше на раменната става, където ризницата му беше пробита от стрела. При всяка смяна на превръзката се лееше гной и кръв и при всяко движение болката го жегваше убийствено.

Накрая Тирион се примири с някакви широки гащи и голям нощен халат, провиснал на раменете му. Брон му напъха краката в ботушите, а Под отиде да потърси тояга, на която да се подпира. След това Тирион изпи чаша вино, за да се подкрепи. Виното беше подсладено с мед и съдържаше съвсем малко маков сок, колкото да може да понася болката.