Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
— Това ли е последната ви дума?
— Да.
Настъпи застрашително мълчание; двамата мъже си разменяха злокобни погледи, в сърцата им кипеше гняв.
Внезапно Урубуса скочи от леглото и се изправи пред Койота.
— Аз не съм толкова слаб, колкото навярно си мислите, майсторе — каза Урубуса с пресеклив от вътрешно вълнение глас.
— Лъжете се — отвърна Койота с подигравателна усмивка, — нима хората около вас не са мои?
— Когато една връзка се скъсва честно и по взаимно съгласие — каза Урубуса със спокоен глас, — всеки си взема това, което му принадлежи.
— Разбира се, тук не може да има никакво съмнение.
— Тогава ми направете удоволствието да ми върнете документите, които ви поверих.
— Казах ви, че горският скитник Безследни ми ги взе.
— С нищо не е доказано.
— Съмнявате се в думите ми?
— Не, но ако е така, както казвате, вземете ги от Безследни и ми ги предайте.
— Това е невъзможно.
— Толкова по-зле за вас, не трябваше да се оставяте да ви ги вземе. Аз ще съумея да ви принудя да ми ги върнете.
— Не вярвам — каза Койота с подигравателна усмивка.
— Ако бяхте още мой съдружник, бих могъл да почакам, но при сегашното положение трябва да свършим колкото може по-бързо. Давам ви една седмица да ми върнете документите.
— Нито седмица, нито година — отсече Койота.
— Лъжете се — отвърна студено Урубуса, — аз вече съм взел мерки.
— Толкова по-добре за вас.
— Аз ви познавам отдавна, приятелю — произнесе той с вледеняващ тон, — знам неща, които никой в пустинята не знае.
— Какво бихте могъл да знаете?
— Вашият живот ми е известен от игла до конец.
— А, така значи — иронично продължи бандитът, — сигурно сте научил за мен много поучителни неща.
— Разбира се — продължи Урубуса, — между другото много поучителна за мен, както казвате, е историята с вашата дъщеря, единственото същество, което сте обичал. Казва се Маргерите, нали?
Койота пребледня като смъртник, въпреки усилията му да изглежда безразличен, цялото му тяло се затресе от нервно треперене.
— Аз ви мислех за разбойник, който не се бои ни от Бога, ни от закона, но съм се лъгал, в едно скрито кътче на душата ви е останала една чувствителна струна. Бащинската ви любов към вашата дъщеря е достойна за възхищение: вие ограбвате и убивате безмилостно и без угризение на съвестта, за да дадете прилично възпитание на госпожица Маргерите фон Щерниц в манастир, където не допускат никого, ако не произхожда от стар военен род! Невинното, свято и чистосърдечно младо момиче всеки ден се моли за баща си, който работи оттатък, в Америка, за да й събере царска зестра.
— Какво искате да кажете? — промърмори Койота с отпаднал глас.
Бандитът беше поставен натясно, обзе го страх. Чувстваше, че зад тази студена ирония се крие някакво ужасно нещастие.
— Ей Богу — възкликна Урубуса все тъй студено, — вие не искахте да изслушате историята ми, но аз ще ви разкажа вашата, нали е интересна?
Койота му хвърли смразяващ поглед, но не отговори; той се бе изправил, студена пот бе избила по челото му. Облегнат на една скала, той се държеше на крака само с огромно усилие на волята.
— Между другото — каза Урубуса — отдавна ли не сте получавал вести от Германия, господин граф фон Щерниц?
Койота искаше да отговори, но нямаше сили, успя само да смънка нещо неясно.
— Не сте получавал, нали? А аз получих преди няколко дни. Знаете ли, спомням си, че беше сутринта, когато се опитах да предприема известното ви злополучно нападение. Искате ли да ви прочета пасажа, в който се говори за вашата дъщеря?
Койота протегна ръка.
— Сам ли предпочитате да го прочетете? Както желаете, майсторе.
Урубуса извади от портфейла си един лист и го подаде на бандита. Той го взе и се опита да го прочете. Изведнъж нададе ужасен вик и се строполи в безсъзнание на земята. Пиратите се втурнаха към главатаря си.
— Горкият приятел! — каза Урубуса съчувствено.
— Какво се е случило? — запита Мататрес.
— Една много тъжна вест, която съобщих неумело и без да го подготвя да я посрещне.
— Той е като умрял! — каза Наваха.
— Какво да правим? — завикаха разтревожено всички бандити.
— Чакайте! — рече Урубуса. — Оставете ме да го попрегледам, може да е само спазъм.
Той се надвеси над Койота, две-три минути го оглежда внимателно и като се изправи бързо, каза с безпокойство:
— Да побързаме, това е апоплектичен припадък, не бива да губим нито секунда.
Извади ланцет от чантичката, която носеше, и проби вената, докато пиратите разтриваха със студена вода стомаха и китките на болния.