Като цвят по течението
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като цвят по течението». Краткое содержание книги:
Гейдж изсумтя пренебрежително и хвърли бърз поглед през рамо, за да открие, че Алма Петикоум прави точно това, независимо, че периферията на шапчицата й се бе смачкала от водата и беше клюмнала върху челото и.
— Ако някоя дърта клюкарка иска да стои под проливния дъжд и да ни зяпа, нека стои — промърмори той. — Аз самият възнамерявам да се прибера у дома колкото се може по-бързо и не мога да те чакам тепърва да прохождаш.
Сетне се втурна по главната улица на градчето и Шимейн се видя принудена да обвие ръце около врата му и да се държи здраво, за да не падне. Движеха се прекалено бързо, за да се чувства спокойна. Не смееше дори да си помисли какво би станало, ако той се подхлъзне в калта и я изтърве от ръцете си. Вероятно последиците биха били такива, че в сравнение с тях синините, оставени от Потс, щяха да изглеждат напълно незначителни.
Докато тичаше към реката, Гейдж Торнтън си мислеше колко е лекичка новата му прислужница — сякаш беше перце в силните му ръце. При все това бе изумен, че от това крехко тяло, притиснато до неговото, може да се излъчва толкова женственост и нежност, че допирът на заоблените й гърди може да бъде толкова опияняващ. Изглежда по време на вдовството си беше забравил колко е хубаво да държиш в прегръдките си млада, красива жена.
Когато навлезе в горичката, под навеса от листа, образуван от дърветата край речния бряг, той спря и пусна Шимейн да стъпи на земята. Сетне издърпа лодката си от близкия храсталак, обърна носа й към водата и безмълвно посочи на робинята си да седне в далечния й край. Тя се подчини, макар че тясната лодка й се струваше прекалено нестабилна, а реката пред нея — прекалено широка и страховита. После се огледа предпазливо и стомахът й се сви. Не можеше да си представи, че ще се впуснат в тази свирепа водна стихия.
Господарят й обаче невъзмутимо седна в отсрещния крайна лодката и я оттласна от брега с помощта на веслото. Течението грабна малкия плавателен съд и го подхвърли лекичко нагоре. Сърцето на Шимейн подскочи от страх. Ама че лоша шега, помисли си тя, след всичко, което преживях, да взема да се удавя само няколко минути след като слязох от „Гордостта на Лондон“!
Гейдж й подхвърли малък брезентов плащ.
— Това ще те постопли.
Благодарна, че ще бъде защитена от дъжда и че няма да вижда водата, която ги обграждаше, Шимейн наметна плаща на главата си и се сгуши в гънките му. Въпреки струите, които безмилостно шибаха лицето й, тя прикова поглед в сушата отвъд речния бряг и затърси белези на живот. Точно под градчето земята бе ниска и равна. На места имаше тревисти блата, обитавани от водни птици и влечуги, но другаде храсталаците бяха толкова гъсти, че изглеждаха проходими само за най-дребни животинки. Шимейн веднага се впечатли от красотата на тази дива природа, но в същото време изпита известен страх, защото нито имаше представа какво може да очаква от тази земя, нито знаеше дали ще успее да оцелее в нея.
От време на време през поройния дъжд се съзираха сгушени между дърветата къщи и други постройки. Сред едно по-обширно сечище Шимейн видя една доста просторна, все още недовършена къща, и се изуми от куража на хората, дръзнали да градят дом сред тази пустош, далеч от удобствата и сигурността, които им предлагаше цивилизацията.
Лодката се плъзгаше с лекота по бързото течение, направлявана умело от Гейдж. Той загребваше отмерено с дървеното весло ту от едната, ту от другата страна, като се придържаше плътно до брега, където разпрострените клони ги предпазваха от бурята. Под техния заслон се носеха стремглаво надолу многобройни розови и бели цветчета, отронени от заплетения гъсталак на плодните дръвчета, които растяха край брега. Бурното течение подхващаше някои от тях и ги завличаше към средата на реката, където ги завърташе безмилостно, преди да остави дълбините да ги погълнат. Шимейн внезапно се почувства безпомощна и уязвима като тези малки цветчета и потъна в мрачни мисли за приликата между своя живот и техния кратък път по реката. Беше прекосила океана против волята си и сега бе понесена към неизвестна съдба. Само времето щеше да покаже какво ще стане с нея оттук насетне — дали ще бъде погълната от тъмното, мътно тресавище на бедите или ще се носи по водата, докато срокът на робуването й изтече.