Като цвят по течението

— Вашият шанс да го направите е по-голям от моя, господин Торнтън — отговори мрачно Шимейн. — За мен единственото спасение е баща ми по някакъв начин да узнае къде съм попаднала, да дойде тук и да ме откупи, но като имам предвид провала на досегашните си усилия, това ми изглежда невъзможно. На татко и през ум не би му минало да ме търси в Нюгейт, а и аз самата отново не разполагам с никакви пари, за да платя на пратеник, който да занесе писмо на близките ми в Англия. Освен това, дори да съумея да изпратя някакво послание, то ще пътува с месеци, преди да стигне до тях… ако изобщо стигне…, а още по-вече месеци ще са нужни, докато те евентуално успеят да дойдат в колониите. Ако въобще ме открият, сигурна съм, че това няма да стане тази година.

Гейдж потъна в мълчалив размисъл. Даваше си сметка колко щастлива би била Шимейн, ако родителите й я откриеха и я върнеха обратно в Англия. Знаеше обаче и какво разочарование би претърпял самият той, ако му се наложи да поднови търсенето си. Но най-важното в момента бе да успокои страховете й относно бъдещето. Беше ги изпитал на собствения си гръб, затова я разбираше чудесно.

— Когато човек внезапно бъде откъснат от уюта и сигурността на бащиния дом, Шимейн, той получава възможност да стане господар на съдбата си. В Англия години наред мечтаех да създам кораб по свой собствен проект, но баща ми използваше моите умения единствено за да строи своите огромни кораби и упорито отказваше да реализира замисъла ми. Или не го разбираше, или заради моята младост ми нямаше достатъчно доверие, та да ме остави да импровизирам. След няколко години чиракуване при един много талантлив дърводелец успях да стана по-добър от всички останали работници на баща ми, но едва когато той ме прогони в гнева си, без дори за миг да помисли, че аз може да съм само невинна жертва, бях свободен да следвам собствените си желания и амбиции.