Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Аааа — яростно ударил земята Стоедин, — давам си половината живот, пуст да опустее, само да може някак да си оживее пак!…
— Половината? — тихо се засмял Бистроокия.
— Целия го давам!… Да имаше как…
— Има.
Стоедин изненадано се загледал в лицето му и разбрал, че това е истина. Паднал на колене:
— Как?… Речи го. Ти баща, ти майка! Обади — как!
— Знаеш как — рекох ти го еее, когато се видяхме за първи път. Само живата вода може да я съживи. Ако си готов да я подириш…
— Речи къде е! — изправил се Стоедин.
— Не бързай, сине — поколебал се Бистроокия. — Ако ти обадя къде е — ще ми донесеш ли и на мен?
— Цяла кратуна, ако щеш! Къде е?
— Мене ми само една капка трябва, момченце. Една-единствена. Ала искам да съм сигурен. Дай ми залог.
— Нямам нищо, бре! — попипал пазва Стоедин.
— Имаш. Дълъг ти живот напреде. Само един ден от него ми остави. Имаш ли късмет да си дойдеш с живата вода — ще ти го върна. А?… Скланяш ли?
— Нека е така.
Бистроокия сложил ръка на дланта му. Стоедин отмалял и сякаш започнал да сънува с отворени очи. Видял се как излиза от трънливото пусто поле. Дълго вървял по безлюден червеникав път през червеникави пясъчни хълмове… Попаднал в запустяло село и там нямало жива душа. Видял сред мегдана пуст кладенец, приближил го. Приспало му се, отпуснал се на земята… и се сепнал като пробуден:
— Там да преспя?… Там ли е?
— Там… или оттам нанякъде — кимнал Бистроокия и се взрял в лицето му любопитно и тревожно. Но Стоедин повторно и решително се изправил.
— Сполай — и се досетил. — А денят? Как да ти го дам?
— Аз вече го взех, сине — усмихнал се Бистроокия.
— Нищо не усетих!
— Много ги имаш, затова. Сега затвори очи. И като чуеш кон да цвили — яхни го. Нека те носи, докато паднеш. — Потърсил в нозете на каменната Невянка и вдигнал бистрото камъче. — А това вземи и скътай. Домъчнее ли ти много за Невянка — блъсни го в земята и ще ти мине. Но помни — силата му е само три пъти да я повика. Е, хайде — затвори очи.
Стоедин взел бистрото камъче, закрил лице с лакът… Бистроокия вдигнал ръце към небето, превърнал се в Звездалията, разиграл се и изцвилил. Стоедин погледнал и се уплашил. А конят изпръхтял и започнал бавно да се отдалечава. После забързал… Стоедин затичал, настигнал го и го яхнал.
Конят препуснал като вихър.
12
Месечината се подала и светът станал сребърен.
Звездалията изскочил от гората и се втурнал към пустото поле, осеяно с пелин и сухи храсти, препускал все по-бързо и по-бързо — и пред невидимата стена спрял като вкопан. Стоедин излетял от гърба му, търкулнал се далече напред, отърсил глава, съвзел се и се изправил. Конят изчезнал, а на негово място стоял Бистроокия. Стоедин му помахал за сбогом и поел през полето.
Бистроокия опрял длани в невидимата стена и се загледал подире му. Тогава от храста отвъд стената се подал големият гарван, подскочил и подигравателно изгракал. Бистроокия помълчал, помълчал — и викнал внезапно и силно:
— Стоедине, чакай!… Не е вярно, няма я живата вода!… Върни се, момченце! Лъгах те!
Стоедин поспрял, обърнал се и поклатил глава:
— Все едно, дядо — пак ще я диря. — И отново поел.
— Наистина те лъгах, момче! — още по-силно викнал Бистроокия. — Нали ако я имаше, щяха да я найдат досега! Зер тебе щяха да чакат!… Върни се! Ще ти харижа коня си! И злато ще ти дам, злато — колкото можеш да носиш!
Стоедин нито спрял, нито се обърнал.
— За последен път ти казвам, момче — лъгах те! Върни се, не си затривай живота! Празна е тая надежда, послушай ме! Празна е! Празна!
Този път Стоедин спрял. Огледал полето, огледал се назад, усмихнал се, вслушан в сребърната тишина…
И пак тръгнал.
Гарванът изгракал като замерен с камък, изгракал заканително и зло, размахал тежко криле, полетял подир Стоедин, бързо го изпреварил и се стопил в небето.
А Бистроокия жадно гледал сребърното поле под сребърната луна, сребърния човек, който решително се отдалечавал — и лицето му засияло с тихата радост на надеждата.
Втора част
1
Разсъмвало.
Пустият път прекосявал реката през плиткия брод и се губел между червеникавите хълмове.
Край ракитата — сламена колиба. Горял огън, къкрело гърне. Четири баби, наобиколили огъня, играели хоро с лъжици в ръка и тананикали:
— Копчи нога, друсни-тропни, кусни!