Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
— Какво да правя, началство? Така е. Боб съм ял, боб признавам. Зорбас съм, зорбашки говоря.
Не отвърнах нищо. Като удари с бич се стовариха върху мен думите на Зорбас. Възхищавах му се, че е толкова силен и може до такава степен да се отвращава от хората и същевременно да има такова желание да живее и да се бори с тях. Аз или щях да стана отшелник, или щях да накича с фалшиви пера хората, за да мога да ги понасям.
Зорбас се извърна, погледна ме; при светлината на звездите различих, че устата му се усмихваше широко и усмивката му стигаше чак до ушите.
— Засегнах ли те, началство? — каза той и се поспря.
Бяхме вече стигнали пред бараката.
Не отвърнах; разумът ми беше съгласен със Зорбас, но сърцето ми се противеше; искаше му се да скочи, да се измъкне от скота, да проправи път.
— Не ми се спи тази вечер, Зорбас — казах аз, — върви, твоя милост, да спиш.
Звездите блещукаха, морето въздишаше спокойно и лижеше крайбрежните камъчета; една светулка запали под корема си своето любовно златистозелено фенерче; косите на нощта бяха обсипани с роса.
Изтегнах се край брега, потънах в тишината, не мислех за нищо; слях се с нощта и морето, душата ми беше като някаква светулка, която, запалила любовното си фенерче, бе кацнала върху черната влажна земя и чакаше.
Звездите се местеха, часовете минаваха — и когато станах, бях вече издълбал окончателно вътре в себе си, без да разбера как, двойния дълг, който трябваше да изпълня на този свят:
а) да се избавя от Буда, да прехвърля върху думите всичките си метафизически терзания, за да ми олекне;
б) да установя отсега нататък трезв, сърдечен досег с хората.
Може би, казвах си аз, все още има време.
V
„Ако ви е, казва, приятно, заповядайте в къщата на барба Анагностис, старейшината, да хапнете едно мезенце. Днеска в селото ще дойде човекът, дето скопява свинете; кира Анагностисовица ще ви изпържи, казва, белите им бъбречета, да кажете и «за много години» на внучето им, Минас, днеска му е имен ден.“
Голяма радост е за човека да влезе в критска селска къща; всичко наоколо е патриархално, вековно: огнището, светилникът, окачен до огнището, делви с дървено масло и зърно, а отляво, като се влиза, в една ниша в стената, стомната със студена вода, затъкната с босилек. По гредите висят цели връзки дюли и нарове и уханни билки — градински чай, джоджен, розмарин, чубрица. В дъното, три-четири стъпала — и се качваш в собата, където се намира поставеното на магарета легло, а над него — светите икони със запаленото кандило. Къщата ти изглежда празна и все пак в нея има всичко — от толкова малко неща се нуждае истинският човек.
Денят беше божа благодат, приятно, меко есенно слънце. Седнахме пред къщата, в градинката, под едно отрупано с плод маслиново дърво. През сребристите му листа се виждаше как морето искри надалеко, спокойно, застинало. Високи облаци минаваха над нас и ту закриваха, ту разкриваха слънцето и на човек му се струваше, че светът диша — веднъж радостно, веднъж тъжно.
На другия край на градинката, в една малка кочина, скопеното прасе квичеше оглушително от болка; а отвътре, от огнището, се носеше миризмата от белите му бъбреци, които се печаха на жарта.
Говорехме за вечните познати неща: посевите, лозята, дъжда. Викахме, защото старият селски първенец недочуваше; имал, казва, много тежък слух. Сладкодумен беше барба Лнагностис, спокоен — животът му, като на дърво в закътана долчинка. Родил се, израсъл, оженил се; народили му се деца, дочакал и внуци; някои умрели, но други останали живи, осигурен е родът. Спомни си старият критянин за миналото, за годините под турците, припомни си думите на баща си, чудесата, които ставали по онова време, защото хората били богобоязливи и вярвали.
— На, мен, дето ме гледате, аз, барба Анагностис, от чудо съм се родил. Да, от чудо. И ако ви разкажа как е станало, ще се смаете и ще речете: „Слава тебе, господи!“ И ще отидете в манастира на нашата света Богородица да й запалите една свещ.
Той се прекръсти и захвана да разправя спокойничко, кротичко, с приятния си глас:
— В селото ни, значи, по онова време имало една богата туркиня — кокалите й да не останат дано! Ама на, че забременяла, проклетницата, и дошло време да ражда. Турили я на столчета — три дни и три нощи ревала като юница. Ала детето не излизало. Една нейна приятелка — кокалите й да не останат дано! — й рекла: „Защо не вземеш да извикаш, Джафер ханъм, и мейре-майка?“ Мейре-майка турците викат на света Богородица, велика е милостта й! „Нея ли да извикам? — изръмжала тази кучка Джафер ханъм. — Нея ли? По-добре да умра!“ Но болките били силни. Минали още един ден и една нощ, ревяла тя, но не можела да роди. Какво да прави? Не издържала повече на болките, извикала: „Мейре-майко! Мейре-майко!“ Викала, викала, но болките не минавали, детето не излизало. „Не те чува — рекла приятелката й, — сигурно не знае турски; повикай я с гръцкото й име.“ „Богородице на гърците! — извикала тогава кучката. — Богородице на гърците!“ Ала пак напусто — болките се усилили. „Не я викаш както трябва, Джафер ханъм — казала й пак приятелката й, — не я викаш както трябва и затова не идва!“ И чак тогава вече, кучката й недна, неверницата с неверница, извикала силно: „Света Богородице!“ — и детето изведнаж се изхлузило от корема й като змиорка.