Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
Към четири сутринта се поразбудих. На съседното единично легло плътно притиснати една към друга, спяха Клара и Мая. Целунах Клара:
— Благодаря! Ако искаш, премести се на твоето място да си доспиш…
Мая се усмихна в полусън:
— Искам и аз…
— Какво искаш?
— Поне целувка… Но така, както съм се затоплила, нямам нищо против и за още нещо…
— Дали да не си легна между двете? — попитах за всеки случай.
Клара приключи нежния разговор с категорична препоръка:
— Бъди разумен и изчезни! Няма да успееш да издържиш на две млади стръвници!
Към шест и половина общежитието започна да оживява. Течаха чешми, включваха се касетофони, чуваха се кашлици, приглушени гласове, смях. Завих се презглава с надеждата да открадна още някоя минута сън, но алжирецът Аммар, бъдещ геолог, ме сбута:
— Ти няма ли да ставаше ходи на летище?
— А ти нямаше ли да научи се говори на блъгарски?
— Няма мотивация. Когато преподавател чуе приказка на чуждо студент, лесно пуска на изпит. А ако му говоря гладко на български, както ти искаш, може и да ме скъса — завърши с огладена фраза съквартирантът ми.
Всеки си има номер в живота…
Станах и отворих прозореца. Исках да усетя дали вятърът все още блъска или вече позатихва. Отвън нахлу само студ. Беглото оглеждане на планината и небето ме подсети, че опашката на фронта се е изнесла и времето се стабилизира.
Изведнъж се разбудих и се разбързах. Днес беше последният ден на състезанието. Закъснявах. След минути бях на спирката. Тъкмо се чудех дали да не жертвам пари за такси, откъм последната спирка на автобусите се зададе черна „Волга“. Ако е на Коко?… Да, той е. Само да не ме подмине. Излязох на банкета и размахах ръце.
Нямаше къде да ходи и натисна спирачките. Когато се намъкнах при него, той ме погледна със смесица на яд и любопитство:
— Да ти минава през ума, че можех да мина през теб? А после щяха да ме съдят все едно, че съм убил човек…
— Защо, студентите не са ли хора?
— Теоретически са. Ама практически… Сталин е мразел чеченците, Хитлер е мразел евреите. И аз съм расист като великите — мразя студентите…
Коко беше милиционер в Студентския град. И береше непрекъснато ядове с младата сган. На това отгоре беше избутал до трети курс някакъв инженерен институт, а после, от мързел или по някаква друга причина, се беше отказал от следването. И беше сложил фуражката. От смесицата на професионални ядове и лична неудовлетвореност се получаваше сприхав характер. Но това беше първо, повърхностно впечатление. Коко беше добър човек, въпреки че ръмжеше лошо.
Преди около два месеца ми се наложи да отида следобяд до летището. В голямата барака, използвана при случай и за спално помещение, бях оставил някакъв учебник. Пак бях изморен, пак ми се спеше. Легнах уж за малко. И се събудих някъде около десет вечерта. На спирката мярнах отдалеч стоповете на последния автобус.
Гледах завеяно ту звездите над главата си, ту далечните светлини на града. Още сънен, но поотпочинал, попивах излъчването на нощта. Полето, тихо и тайно, говореше с гласовете на нощни птици и скрит живот. Отнякъде пролайваше куче, самотно, безнадеждно. И аз постепенно започнах да се чувствам като кучето. Защото трябваше да се прибера. Така бяха се навързали нещата, че не можех да стоя тук и да съзерцавам светлини и звуци.
Тъкмо се чудех какво да правя и забелязах откъм селото фарове на кола. Вероятността да спре не беше от най-големите, но трябваше да опитам. Щом наближи, вдигнах ръка. За моя радост малкото чудо се получи. Внушителен и строг в униформата си, зад волана стоеше непознат, мустакат милиционер. Поколебах се, а униформеният ми изръмжа:
— Кафе ли чакаш, за да благоволиш да влезеш?
— Не знам дали е здравословно да общувам през нощта с народната милиция?…
— Ако предпочиташ, можеш да останеш тук и да си общуваш цяла нощ с жабите…
Убеди ме човекът, влязох. И първите пет минути съжалявах. Нахока ме за каквото му дойде на ум. После обясни, че сутринта го е ядосала майка му, а през деня — някаква бъдеща лекарка. Сега, бесен и недоспал, сипеше огън и жупел по женската половина на човечеството и отиваше на дежурство.
След десет минути търпеливо мълчание от моя страна той смени тона. Продължи да се оплаква от безобразния си живот на подчинен, но започна да говори друг човек — зевзек и шоп. Него можех да слушам, без да ми коства нерви. Имаше си стил на изразяване и беше интересен. От време на време, за да не ме изтърве като слушател, ме подпитваше припряно: „Няма ли да слизаш?“, аз отговарях: „Няма.“ И така стигнахме до Студентски град.