Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
Зад нея бяха мъжагите от бараката с игрите „Събори бутилка“ и „Метни обръч“ с такива изражения, сякаш ще ги фотографират за паспорти към оня свят.
Единствено Шейпшейд, кормчията, бе тържествуващ.
— Капитан Ахав е казал: „Не бъди страхопъзльо!“
От думите му се почувствувах малодушна овца.
Оставих се разпоредителят да ме настани на задния ред, при страхливците.
— За пръв път ли се возиш? — засмя се той.
— И за последен.
— Май всички са се приготвили да крещят, а?
— Защо пък не? — викна му Шейпшейд.
Пуснете ме да сляза, помислих. До един ще измрем!
— Започва — ревна контрольорът, — започва… нищото!
Издигането бе божествено, а спущането беше ад.
Докато слизахме, имах ужасното чувство, че някой вече е взривил краката изпод влакчето.
Щом стигнахме долу, погледнах наоколо. А. Л. Шранк стоеше на кея, вперил очи в нас, лудите, качили се охотно на „Титаник“. А. Л. Шранк се извърна и изчезна в мъглата.
Започна новото изкачване. Всичко живо крещеше. И аз крещях. Божичко, помислих, крещим тъй, сякаш е наистина!
Когато всичко свърши, празнуващите се изгубиха в мъглата, като бършеха очи и се придържаха един друг.
Шейпшейд бе до мен, когато динамитчиците се втурнаха да вържат експлозива за напречните греди и подпори на влака.
— Ще го изчакаш ли да гръмне? — кротко запита Шейпшейд.
— Няма да мога да го понеса — отвърнах. — Гледах навремето някакъв филм, в който пред камерата застреляха слон. И досега не мога да забравя как рухна и се претърколи, как умря. Ужасно се разстроих — сякаш бомбардираха купола на „Свети Петър“. Исках да удуша ловците. Не, не — благодаря.
Но, слава богу, един размахваше към нас червено флагче.
Тръгнахме да се връщаме в мъглата. Той ме прихвана за лакътя като благодушен средноевропейски чичо, наставляващ любимия си племенник.
— Довечера. Без експлозии. Без разруха. Само радост. Веселие. Добрите стари времена. В моето кино. По всяка вероятност тази ще е последната прожекция. Или пък утре. Безплатно. Гратис. Мило момче, чакам те.
Прегърна ме и отплува в мъглата като голям тъмен влекач.
На минаване край А. Л. Шранк забелязах вратата му да зее. Ала не влязох.
Искаше ми се да хукна и да поискам разговор за сметка на Пег, но се боях, че две хиляди мили мълчание ще ми пошушнат за смъртни случаи по слънчеви улици, за кървави меса, окачени по куките на някоя carneceria15, за самота, безмерна като зейнала рана.
Косата ми побеля. И поникна с два сантиметра.
Кейл! Проблясна ми през ума. Мили, некадърни бръснарю, чакай ме — идвам при теб.
Бръснарницата на Кейл във Венеция бе точно срещу кметството и редом с една затворническа заложна къща, в която мухи се люшкаха като мъртви акробати по мухоловките, забравени на витрината поне от десет години насам, и където мъже и жени от отсрещната тъмница се вмъкваха като сенки и се измъкваха като закачени дрехи. До нея имаше малка семейна бакалница, ала майката и бащата бяха починали, а синът им по цял ден се въртеше на стола зад витрината, продаваше по някоя консервирана супа и приемаше конни обзалагания по телефона.
Бръснарницата, макар че и на нейната витрина имаше няколко мъртви мухи, починали преди около десетина дни, все пак поне веднъж в месеца виждаше парцал и метла от самия Кейл, който обслужваше заведението с добре смазани ножици, несмазани лакти и клюки с дъх на мента от розовата му уста. Държеше се тъй, сякаш имаше пчелни кошери и се боеше да не ги разлюти, като размахва едрото сребристо бръмчащо насекомо край ушите ти, докато то внезапно млъкваше, жилеше и се вкопчваше в косите ти, а Кейл проклинаше и го отскубваше, сякаш измъква зъб.
Поради което освен икономическите съображения аз се подстригвах при Кейл само два пъти в годината.
Веднъж на шест месеца, защото от всичките бръснари по света Кейл беше най-големият дърдорко, най-щедрият в парфюмирането, в приглаждането, в престараването, в съветването и бъбреше тъй монотонно, че можеше да те зашемети. Знаеше всичко по всички въпроси — отпред назад и отзад напред, захласваше се да ти разяснява скучната теория на Айнщайн, после спираше изведнъж по средата, притваряше едно око, накланяше глава и ти задаваше Великия въпрос, за който няма Определен отговор.
— Слушай, нали съм ти разказвал за мен и за Скот Джоплин16? Как — за славния Скот и за мен, господи Исусе, значи съм пропуснал, слушай сега. За оня ден в 1915, когато ме научи да свиря „Кленово листо“, не съм ти казвал, тъй ли? Ей сега ще ти разправя.
На стената висеше знаменитата снимка на Скот Джоплин, надписана с мастило преди сто години и избледняла като обявата на жената с канарчетата. На нея се виждаше един много млад Кейл, седнал на столче пред пианото, а приведен над него — Джоплин, покрил с големите си черни лапи ръчичките на щастливото момче.
15
Месарница (исп.). Б.пр.
16
Скот Джоплин — именит джазов пианист от двайсетте години. Б.пр.