Черният Олшански замък

Над залива се люшкаше воал, ту се привдигаше, ту отново се спускаше към водата. Все пак, макар и бавно, се издигаше, все по-често върху водата се появяваше силуетът на лодката, фигурите на хората, които, застанали в нея, ровеха по дъното, и петното на шамандурата отгоре. Досетих се, че това е мястото на събитието.

— Елате насам, Космич — чу се гласът на полковника.

Приближих се. Отметнаха брезента от продълговатия тъмен предмет. Видях какво лежи върху пожълтялата лятошна трева и ми прилоша. Дрехите ми се сториха познати, но лицето… Лице нямаше. „Да не би раците?“ — неуместно си помислих аз.

Засвяткаха лампите на фотографите. Извърнах се и Шчука вероятно разбра състоянието ми: бях видял хиляди трупове през войната, но бях отвикнал вече, пък и този — направо не беше труп.

— Той ли е? — запита Шчука.

— Лицето — нали виждате какво е. Дрехите много приличат на неговите. И фигурата също. Извинете, трябва да се отдръпна.

Седнах на един пън. Опитвах се да преглътна някаква буца, заседнала в гърлото ми. Нищо хубаво нямаше в последните събития. Напуска ви оскърбена жена. Загива най-добрият ви приятел. А неговите думи, неговата тревога…

— Бива ли така, не сте госпожица — обади се лейтенант Клепча.

Ядосвах се и странно, веднага ми олекна.

— Вижте какво, лейтенанте — казах аз. — Ако след подобна ситуация ви запитам, да речем, какво е мнението ви за творчеството на Первенцев или ви обясня остроумно състоянието на икономиката ни — би трябвало веднага да ме хванете подръка и да ме откарате в лудницата.

— Млъкнете, Клепча — възпря го Шчука. — Елате до колата, Космич.

Той искаше да отвлече вниманието ми, бях му благодарен.

— Какво имаше в джобовете? — запитах аз.

— Каша от тютюн, трохи, книжа и друго. Пушите ли?

— Напоследък твърде рядко. Какво друго?

— Бурканче с ларви за стръв. И в лодката две едри щуки.

— Негово е — казах аз. — Но как би могъл да хване едра щука… Как ще лови щуки с ларви? Вятър работа!

— Намерихме спининг — дочу се глас от лодката. — Сигурно някоя щука го завлякла под коренищата — потънал е.

— Виждате ли? — рече Шчука.

— Какво е станало? — запитах аз.

— Паднал е от лодката и потънал. Как беше със здравето?

— Той беше сериозно болен.

— Видяхте ли. Може да е получил криза.

Приближихме се до колата.

— Неговият Запорожец — след огледа заявих аз. — И все пак не вярвам, че е той. Да, колата и дрехите са негови. Но нали… му няма лицето. Пък и този май е по-висок. При това защо е тръгнал сам?

Откъм гората от мъглата изплува Велинец с кучето.

— Рам не можа да намери следите от колата — дрезгаво продума той. — Никак не е чудно. Колко дни оттогава! При това имаше сняг. Дъждът го отнесе. Отново валя сняг. Отново се стопи… Май наистина вече се запролетява.