Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Страните ми пламват, когато споменава за вчерашното ни бягство от „Уиклиф“. Нямаше време да разкажа на Джеймс за посещението ни при Соня Соренсен. Не и в хаоса, който заварихме при завръщането си. И, честно казано, благодарна съм, че не ни наказаха. Поведението на Соня по време на сеанса толкова ме разтревожи, че още не съм решила какво обяснение да дам на Джеймс. Той знае само онова, което казахме на госпожица Грей — че сме имали нужда да подишаме чист въздух и сме решили да се поразходим. Сега, след разговора ми със Соня край езерото, аз съм убедена, че за всички ще е най-добре да не разгласяваме случилото се.
— Освен това — продължава Джеймс, непосветен в тревогите ми — бих могъл да твърдя, че тъкмо ти ми даваш кураж. Защо иначе ще се срещаме на любимото ни място на спокойствие под дъба до любимия ни камък? — Той сяда върху камъка, сякаш да демонстрира колко е удобен, като прави физиономии, че уж твърдата му повърхност го наранява. — Добре де. Може би камъкът не е толкова удобен, колкото ми се е сторило… Или пък става удобен, когато и ти седиш до мен? — повдига вежди той, като потупва с ръка мястото до себе си и лукаво се хили.
Усмихвам се на опитите му да ме накара да се приближа до него, тръгвам към камъка и се отпускам до Джеймс.
— Всъщност искам да ти кажа нещо. Струва ми се, че то е във връзка с книгата, която намери в татковата библиотека.
Усмивката му се стопява. Ако съществува нещо, което би отвлякло вниманието на Джеймс от не дотам целомъдрената причина за срещата ни край реката, това е темата за някоя рядка книга.
— Какво е то?
Поемам си дълбоко въздух и правя възможно най-малката крачка напред към целта. Тъкмо това е начинът, по който трябва да му обясня нещата.
— Мисля, че разбирам какво означава препратката към Бранителката и Портата, ако някой изобщо може да разбере подобно нещо.
— Наистина ли? Звучи ми като безсмислица!
Хвърлям поглед надолу към полата на роклята си, приглаждам я с ръка и подхващам:
— Да де… Само преди два дни бих се съгласила с теб, но сега… е, сега вече знам, че съществува една история… В нея се разказва за две сестри. Всъщност близначки, каквито сме двете с Алис.
Той слуша мълчаливо, като ме прекъсва само един-два пъти, за да си изясни отделни части от разказа ми, които не разбира. Но с въпросите си той се стреми да получи повече научни познания по въпроса. Те не са въпроси в истинския смисъл на думата, не са породени от факта, че възприема историята като нещо реално. Слуша ме така, сякаш му разказвам приказка за добри и лоши феи. Разказвам му всичко, но не споменавам за белега. Когато спирам, над нас надвисва мълчание, изпълнено с неизречени думи.
Най подир той проговаря нежно, сякаш се бои да не ме нарани:
— Но… Защо никога досега не съм чувал тази история, Лия? Наистина в качеството си на книжар, на човек, който помага на сериозни купувачи да направят избора си и да си създадат колекции от ценни книги, би трябвало да съм я чувал, ако наистина представлява някаква ценност.
Думите му пораждат съмнения и в моята душа. Съмнения в това, че пророчеството не би звучало достоверно за когото и да е, ако не се е запознал с неоспоримото доказателство — белега.
Свивам рамене.
— Не знам, Джеймс. Наистина бих искала да ти отговоря, но не мога.
Тук е времето да му покажа белега. Той е добре прикрит под дългия ръкав на роклята ми, ала аз го усещам как пламти и тихо ми напомня, че има една много важна подробност, която съм пропуснала да му спомена.
Ала не му я казвам. Бих искала да се оправдая с факта, че се страхувам, че няма да ми повярва или че не желая да го въвличам в толкова тъмна история. Но истината е, че усещам белега на ръката си като някаква дамга, която ме определя като нещо повредено, нечисто.
Не мога да го понеса. Още не.
Вече не ми е толкова лесно да заспя, както бе навремето. Лежа и се мъча да си наложа да не мисля за нищо, да потъна в сън.
Ала думите на пророчеството, призрачните очертания на сестра ми горе на прозореца, белегът, който ме определя като нещо, което почти не разбирам — всичко това не ми дава да затворя очи. Накрая ставам от леглото и отивам до писалището в другия край на стаята.
Как стана така, че преданието, разказано ми от Соня край езерото, съвпада изцяло с онова, което се намира в прастарата таткова книга? И от къде на къде ще имам същия знак като някой друг, например Соня? При това спиритистка. Усещам, че въпросите сами по себе си имат някакъв смисъл, че се опитват да се обединят в нещо реално, нещо, което мога да уловя с двете си ръце и да започна да разбирам.